Една нощ дванадесетокласниците от гимназия "Симънс" попадат в капан в собственото си училище - всички изходи са блокирани, прозорците не се чупят, няма начин да излязат навън. Ситуацията става още по-ужасяваща, когато на всеки кръгъл час някой от тя...
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
05:30 Питър лежеше мъртъв на земята. Рой, Джени и Мейв гледаха тялото му, ала очите им бяха сухи, без следа от сълзи. След толкова смърт, и те не знаеха какво чувстват. Единственото, което изпитваха в момента, беше страхът от призрака на Андреа, който се бе появил в стаята при тях. Изглеждаше точно като нея, имаха чувството, че се е върнала към живота. Джени, от своя страна, я гледаше с интерес. -Това ли е тя? - попита момичето и Рой кимна. -Както виждате по лицето ми, не изпитвам удоволствие от това, което ви причинявам. - започна Андреа. - Но трябва да разберете, че действията ви си имат последици. А това, което сторихте, беше потресаващо. Още не мога да го проумея, а измина една година. - погледът й бе насочен към Мейв, която я гледаше с уплаха. - Ако това ще ти е някаква утеха, Мейв, не те виня повече, отколкото останалите. Разбирах се и с Отис, разбирах се и с Бела. Те и останалите са не по-малко виновни от теб. -Съжалявам. - промълви Мейв подсмърчайки. - Андреа, аз наистина страшно много съжалявам, уверявам те, че не е изминал ден, в който да не се разкайвам за стореното. Ако можех да върна времето, щях да постъпя правилно. Но не мога. -Не можеш. - кимна Андреа и на бледото й лице се изписа лека усмивка, което меко казано учуди оцелелите и отне малка част от страха им. - Всичко е наред, Мейв. Не тая злоба или омраза към теб. Напротив, всъщност винаги съм те смятала за един от най-впечатляващите и способни хора, които познавам. И наистина ще ми е жал такъв обещаващ млад живот да си замине още отсега. - тя направи пауза и повдигна рамене. - Но това е положението. Вие направихте своя избор на тази дата преди една година. А сега аз направих своя. - Андреа направи дълга пауза и рече: - Ако имате да си казвате нещо, съветвам ви да го направите, изгревът наближава, не ви остава много време. - след тези свои думи, Андреа се обърна, излезе през затворената врата и се изгуби от погледите им.
05:50 Тя беше следващата. Знаеше го. Чувстваше го. Мейв седеше като статуя на стола си, безмълвна и с прегърбена стойка. Рой и Джени я наблюдаваха, но не я заговаряха. В очите им бе изписано съжаление, но в същото време се страхуваха и за собствените си животи. В съзнанието на Мейв се въртяха какви ли не спомени от отминали години, хубави и лоши - пътешествията с майка й, първата й целувка, подигравките, които бе търпяла като малка за това, че е албинос, рождените й дни, моментът, в който прие онази част от себе си, за която дълго време се бе измъчвала… Всичко това мина като една дълга и живописна филмова лента пред очите й. Дори не чуваше звука от местенето на стрелките на часовника в столовата, които в момента показваха 05:56, тоест часът беше 05:51. -Хей. - Рой чу, че Джени му шепне, и се обърна към нея. - Ела с мен до лафката. - рече му тя. Той погледна с периферното си зрение към Мейв. -Сега? -Спокойно. - отвърна Джени. - Не мисля, че ни чува. Мейв наистина нито ги чуваше, нито ги забелязваше. Беше потънала в мислите си. Рой стана и последва Джени. -Какво има? - попита той. -Искам само да ти кажа - започна тя, - че в случай, че аз не… знаеш… -Недей… -Искам да ти кажа - настоя тя, - че за тези два месеца, в които се познаваме, ти за мен се превърна в истински пример за подражание. И аз съм повече от щастлива, че имах възможността да те опозная. Ти наистина си специален човек, Рой Албърт. -Благодаря ти за думите. - той се усмихна, наведе се и я целуна. - Но според мен ти ще си тази, която ще се спаси. Ти си единствената, която няма как да е имала абсолютно нищо общо със случилото се, не си ни познавала, не си била в града… Андреа знае това, няма как да те накаже. Джени се усмихна и кимна. Рой въздъхна. -Просто се надявам всичко това да се свърши най-после. -Ще свърши. - увери го тя. - Много скоро ще остане зад гърба ни.
Когато се върнаха, двамата завариха Мейв на стола, привидно задрямала. Решиха да не я будят. Когато обаче погледна часовника си, Рой изтръпна - часът бе точно 06:00. Мейв не спеше. Или може би спеше, но просто нямаше да се събуди.
