Една нощ дванадесетокласниците от гимназия "Симънс" попадат в капан в собственото си училище - всички изходи са блокирани, прозорците не се чупят, няма начин да излязат навън. Ситуацията става още по-ужасяваща, когато на всеки кръгъл час някой от тя...
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
04:20 -Знаехме, че ще се случи рано или късно. - Джени му говореше, стоеше до него, ала като че ли гласът й идваше от някоя далечна бездна. Чуваше я, но не я слушаше. Гласът й бе глух и неразбираем. Мислите му бяха другаде - в миналото. - Самият ти ми каза, че той е имал предчувствие. Не е дошло от изневиделица. Но разбирам, че това не прави болката по-малка. - продължаваше да не я слуша. Тя го забеляза, затова замълча. Рой стоеше като мъртвец на пейката пред столовата. Почти не мигаше, не помръдваше, устата му стоеше полуотворена, едвам се крепеше в седнало положение, а ръцете му висяха отпуснати надолу към земята. Тревър беше мъртъв. От всички загуби досега, тази определено му беше най-тежка. С никой друг през живота си не се бе сближавал толкова, с изключение на родителите си. А Тревър му беше като брата, който никога не е имал. Не че не обичаше сестра си, но тайно от малък си бе мечтал за брат. И ето, че в 5-ти клас го бе намерил. А сега трябваше да се раздели с него. -Казах ти, че Тревър ме промени. - започна той. - Но не ти казах как започна всичко. Джени го погледна с тъжна усмивка и му даде знак, че го слуша. -Когато за първи път стъпих тук, бях в 5-ти клас. - продължи той. - Едно 11-годишно хлапе, дошло от село, което си нямаше и на представа какъв е градският живот или как да се оправя само, далеч от семейството. Първоначално ми казаха, че ще съм сам в стая, което ме успокои. Тогава училището беше в търсене на ученици и правеше какви ли не предложения, за да привлече повече деца да се запишат тук. Но един ден, малко преди 15-ти септември, в стаята ми влезе възпитателката и ми каза, че има промяна - едно момче се е записало в последния момент и нямало стая, в която да го сложат, затова решили да го пратят при мен. Тогава вътрешно мрънках и се бунтувах, казвах си “Защо точно при мен, тъкмо се бях успокоил…”. Знаех, че гражданите са много отворени и се опасявах да не би този да ми създаде проблеми. Бях хилав, кожа и кости, неопитен, задръстен, ако някой решеше, можеше да превърне престоя ми там в ад. - Рой направи пауза, пое си дъх и избърса сълзата, стичаща се по бузата му. - Когато влезе - с една глава по-висок, едър, наперен, с изправена стойка и с глава, вдигната високо горе, щях да се попикая от страх. Погледът му, макар и детски, излъчваше непокорство, респект. Знаех, че нямам шанс срещу него ако реши да се заяжда с мен. Но вместо да направи някакъв проблем, той си пусна куфара, приближи се до мен и ми подаде ръка. “Здрасти. Тревър Браун. Ти кой си?” - попита ме. Протегнах неуверено ръка и се здрависахме, след това му казах името си. През остатъка от деня бях сам в стаята, а той беше навън, опознаваше новите си съученици, с няколко момчета и едно-две момичета играха на баскетбол, сетне на футбол, докато аз стоях и ги гледах през прозореца. Тогавашната ни стая имаше изглед към игрището. Един ден, седмица по-късно, имахме физическо, но господинът ни беше казъл да играят само тези, които искат. Няколко човека седнаха на скамейката. Аз също се запътих натам, ала в следващия момент усетих как нечия ръка ме хваща и ме обръща. Тревър стоеше до мен и ме гледаше объркано. “Няма ли да играеш?” - попита ме. Аз поклатих глава. Дори не ми минаваше през ума да се мяркам пред очите на Джей, Емерсън и другите от групата им, вече няколко пъти се бяха блъскали в мен нарочно по коридора и ми се подиграваха и бях решил да ги избягвам. Тревър обаче настояваше да играя. “Виждам те как ни гледаш, докато играем - каза ми, - ела да се пробваш на един мач.” Не ми остави избор, сграбчи ме отново за ръката и ме заведе почти насила до вратата. - “Трябва ни вратар, Сара отиде на час.” - бяха думите му. Джей и останалите бяха против, смееха се и ме сочеха. “Тревър, тоя мухльо само ще ни загуби времето, никога не е играл.” - казаха те. Той отсече: “Значи сега му е шансът да пробва. Нищо не се получава без проба-грешка.” Играхме, на няколко пъти изпуснах топката и чух подмятания от типа "Тоя за нищо не става", "Жалка картина" и прочие, но Тревър не казваше нищо. След мача дойде при мен и ме поздрави за добрата игра. "Който иска, винаги ще се подиграва. Не позволявай това да те откаже." - рече той. Оттогава започнах да се включвам в повечето игри, после и във всичките. Тревър не спираше да ме окуражава, двамата започнахме да си говорим все по-свободно. Когато нямахме какво да правим, тренирахме, в последствие ме убеди да отида с него на фитнес. Беше ужасяващо, но и вълнуващо. - Рой спря за момент и провери дали Джени го слушаше. В погледа й се четеше силно любопитство, личеше си, че бе силно заинтригувана. - С течение на годините увереността ми се покачваше, а старият плах Рой постепенно изчезваше. - рече той. - И всичко това благодарение на него. Той ме запозна с една нова част от мен, която не подозирах, че имам. Не знам какво ще правя сега, когато го няма. -Ще живееш. - тя го погледна със сълзи в очите. - Ще прекрачиш прага на тази сграда и след време тази нощ ще остане в съзнанието ти просто като спомен. Ще имаш приятелка, деца, приятели, на които да разказваш тази история. Длъжен си да го направиш. От всички ни ти заслужаваш да оцелееш най-много. Сигурна съм, че и Андреа го знае. -Ами ти? - погледна я той. - Ти нямаш нищо общо с убийството й, защо да съм по-невинен от теб? -Има неща, които не знаеш за мен, Рой. - отвърна мистериозно тя. -Разкажи ми. - рече той и хвана ръката й. - Нека те опозная, нямаме много време. Тя поклати глава и пусна ръката му. -Когато му дойде времето, ще разбереш. - направи кратка пауза и се изправи. - Хайде, да влизаме в столовата. Рой кимна и безмълвно я последва.
