You and me

7.

- Не, моля те!
Събуждам се с писъци от поредния кошмар. Откакто се случиха нещата с Ейдън съм като труп. Отказвам да говоря с всички, стоя си в стаята, почти не ям, единственото, което правя е да пия успокоителни и приспивателни, за да заспивам и следователно после да се събуждам с викове. Това е новото ми ежедневие. Не ходя на училище, благодарение на Итън, който е успял да убеди Едуард и майка ми, че не се чувствам добре. (силно се съмнявам да им е казал истинската причина) Майка ми непрекъснато е на работа, така че успяваше само да ми се обажда по телефона, а кучките от училище, кой знае какво си мислят. Може би, че съм тежко заразна... Това обяснява защо, когато Клеър гостува на Джейкъб, (защото след караницата, с Итън май бяха преустановили контакт) не ми досажда.

Принудих се да стана от леглото и да  отида в банята, където да напълня голямата вана с пяна и топла вода. Когато влязох, директно започнах да плача, защото изобщо не се чувствах комфортно в тялото си. Аз нямах лоша фигура, дори напротив. (Е...сега съм отслабнала с поне 10 килограма.) Но сякаш усещах ръцете на онзи навсякъде...потръпнах.

Плачех може би от часове, когато на врата в банята се почука. Станах от ваната и тръгнах да отварям вратата без да се срамувам от голотата си. Все едно ми беше. Итън ме погледна с широко отворени очи. Червенина плъзна по целия му врат. Виждаше се, че се старае да не поглежда, но...все пак беше момче.

- Аз .....ъъъъъъ.....купих ти понички - каза Итън с нисък и дрезгав глас.
- Не искам да ям. - отвърнах простичко с равен тон.
- Не можеш вечно да не ядеш и да стоиш в стаята си! Майка ти започва да задава въпроси и няма да мога вечно да ѝ отговарям.
- Виж, наистина оценявам помощта ти, но все още не разбирам защо ми помагаш. Не те задължавам да правиш каквото и да е...наистина не разбирам... - след последните думи гласът ми секна и сълзите започнаха да текат по лицето ми.
- Ели..
- Махни се! Не те искам! Остави ме!

След тези думи Итън си тръгна, а на мен ми беше все едно дали ми беше обиден или не.
Облякох си пижамата. Легнах на леглото и отново започнах да плача. Мразя да плача. Не исках да плача...
Най-накрая заспах.

Така минаха няколко
седмици, седмици в които не допусках, никой да влиза в стаята ми. Една вечер, докато бях в леглото и четях, чух странен звук. Когато тръгнах да ставам от леглото, силното тропане на вратата ме стресна.