Критична точка 🔞

Глава 7

Ели седеше на пода в стаята на детето, прегръщайки го толкова силно към тялото си. Не искаше да мисли за това, как на другия ден вече нея нямаше да я има. Искаше да постъпи правилно, но това не я караше да мисли, че това беше правилното решение. Това дете познаваше само нея. Притесняваше се, че ще ѝ вземат най - ценното, което притежава. Толкова беше привързана към Саманта, че сърце не и даваше да излее душата си и то пред токов крехката психика на детето.
- Мами, защо си тъжна, хайде усмихни се. - това беше сигурно последната усмивка, с която щеше да я дари. Тя се опита да се успокой, като започна бавно да премисля, как точно да сподели и да се отдели.
- Виж, миличка, мама.. Ще трябва да се лекува, а през това време татко ще те гледа. Той....
- Затова ли беше онази жена, тя ще ме гледа докато се оправиш? - прекъсна я детето. Ели се усмихна, като сложи един кичур зад ухото ѝ.
- Ще си послушни и добро момиче, нали?
- Мамо, не искам да ме оставяш. - сърцето на жената се сви от болка и мъка. Не можеше да я остави, тя беше всичко за нея.
- Само докато се оправя, миличка. - Ели преглътна тежко, може би и двете знаеха, че това нямаше да се случи. Саманта прегърна младата жена и заплака в скута ѝ. Обичаше я толкова много, а дори не подозира е, че тя не е истинската ѝ майка.
Когато започна да събира вещите на детето, Ели беше изпълнена с мисли. Как ли щеше да се чувства там? Дали щяха да се грижат за нея добре? Докато се опитваше да се успокой, Саманта кротко си рисуваше в любимата книжка на пода. Обичаше да я гледа, как замислено прави кръгчета и после ги запълва с любимите си цветове. Очите ѝ, така сияещи, а косата ѝ разпръсната от двете страни на тялото ѝ.
- Всичко ли взе? - Ели се усмихна, макар, сърцето ѝ да се беше свило.
- Да. - каза детето и сложи раницата на гърба си.
- Татко ще дойде след минутка и ще те закара в новата ти къща.
- Мамо? - детето я погледна с онези очи, с който не можеш да откажеш нищо.
- Да, Ангелче?
- Обичам те! - Саманта я прегърна силно през кръста, а Ели се опита да скрие напиращите в нея сълзи.

На вратата видя за последно усмихнатото личице на прекрасното момиченце. Това щеше да е нейният скъп подарък, преди да изпие една доза хапчета и да се отдаде на спускащия се мрак в тишината на апартамента.