Критична точка 🔞

Глава 8

Даная беше сама в пустия апартамент, обитаван само от вещи и мебели. Чувстваше се самотна и в момента не беше сигурна, че някога би искала да живее по този начин на стандарт. Беше объркана. Прекалено много ѝ се беше насъбрало и начина по който Мартин се държеше с нея допълнително я натоварваше, та той дори не искаше да я погледне. Мисълта за това, че някога е била щастлива беше вече само сън, който не се беше осъществил.
- Скъпа? - сърцето ѝ се разтопи, щом чу да я вика, той никога не го правеше. Слизайки бързо, по сатенената си нощница беше готова да се вкопчи в обятията му и да поиска прошка, да поиска от него да започнат отначало. Да направят живота си по - хубав. Да е способна да прости всичките му грешки, но преди да го прегърнеш силно се спря на място. Имаше чувството, че не вижда правилно, но той очевидно държеше в ръцете си малко момиченце, което го беше прегърнал силно. Дългите ѝ коси почти покриваха гърба ѝ, а лицето ѝ беше скрито в рамото на съпруга ѝ, който очевидно нямаше нищо против и дори се усмихваше.
Неспособна беше дори да го изрече.
- Мартин?!
Той дори не поиска разрешението ѝ да влезе, просто мина покрай нея и понесе детето по стълбите. Момиченцето плачеше в скута му. Определено можеше да чуе хълцането му.
- Може ли да ми обясниш, какво е това дете? - но той не ѝ даде отговор.
Беше потресена. Явно брака им вървеше стремглаво надолу, а той дори не си правеше труда да обърне внимание на случващото се. Заведе детето в стаята за гости, като оправи леглото му. Той дори оправи леглото на детето сам. Даная все така гледаше объркано ту към съпруга си, ту към милото дете, което очевидно беше претърпяло по - голям шок и от нея самата.
- Би ли.... Неко поговорим долу за минутка. - Даная едва прикриваше изопналите се нерви. Стискаше силно ръцете си, така, че да попречи на устата си да говори.
Мартин я погледна с пренебрежение. Махна с ръка все едно му беше прислуга и поклати глава. Жената побесня, слезе бързо в кухнята и седна на едно от канапетат, а Мартин се появи, като излъчваше онзи студен и мрачен поглед. Хладната обстановка можеше да се реше с нож. Между тях се беше образувала толкова голяма пропаст, че той вече дори не смяташе за нужно да сподели с жена си.
- Кое е това дете? - не се стърпя накрая.
- Моето. - каза Мартин с все същото нехайно изражение.
- От коя? От колко време? Ти подиграваш ли ми се? - Даная не разбираше какво целеше съпруга ѝ. - Бил си женен?
- Не просто имам дъщеря.
- От колко време ме лъжеш? И какво прави това дете тук, моля те говори с мен..... - тя изглежда започваше да губи почва под краката си. - Моля те.
- Казва се Саманта, тя е моя дъщеря. Ще живее с нас.
- Моля? Майка ѝ, къде е? Коя е? - но Мартин се изправи със същото нехайно изражение, все едно не беше длъжен да сподели всичко със съпругата си.
- Мили.... - той я погледна, погледа му беше студен, всичко в него го правеше великолепно изваяна статуя, която няма капчица спомен от онзи мъж, в който Даная така силно обичаше.
- От днес, с теб ще спим в отделни стаи и ако разбира се това не ти харесва, никой не те задържа тук. - Даная зяпна. Да беше направила грешка, но неговите грешки бях по - големи и многобройни. За първи път тя бе разбрала, че не беше познавала съпруга си.