Критична точка 🔞

Глава 10

Дали го съжаляваше? Да, съжаляваше го, че постъпва така и се държи като пълен кретен. Съжаляваше себе си, че все още го търпеше такъв. Съжаляваше и живота си, който и без друго не беше цветя и рози, но какво можеше да очаква повече, тя сама беше направила този избор. По телефона майка ѝ звучеше ентусиазирано, с баща ѝ отново отиваха на пътешествие. Даная само се опитваше да поддържа разговора, като се опитваше да прикрие разочарованието, което изпитваше.
- Хайде и... Кога мислите вече да имате детенце, Стара съм вече, а нямам внуци... - Даная едва не се задави с кафето си. Не очакваше разговора да премине в тема деца.
- Мамо, ние с Мартин... - за секунда спря, не беше способна да им причини такава мъка и да им каже, че живота им е развалина.
- Защо не отидеш на преглед, предполагам опитвате... - Майка ѝ продължи да храни надежди, който за Даная бяха само измислена приказка, в която главните герой в нея дори не бяха те.
- Майко! - скастри я тя, чувстваше се неловко и не ѝ харесваха напатките спрямо нея.
- Скъпа, с баща ти сме на мнение, че би било хубаво да чуем отново малки палави крачета в празния си апартамент.
- Ще..... - за миг се замисли какво да каже, но най - добре беше да затвори внезапно, не можеше да мисли рационално, особено сутрин рано. - Ще вървя, чака ме работа. - и преди да изчака майка си, затвори телефона. Облегна се на студения кухненски плот и се в гледа в тавана. Всичко изглеждаше така просто в мечтите ѝ.
- Извинете, - мислите ѝ бяха нарушени от малкото момиченце, което стоеше по пижама на стълбите, визирайки се в нея. - Аз... малко съм гладна... - тя пристъпваше с босите си крачета към нея, като се опитваше да се усмихне. Може ѝ да не беше уместно и да ненавиждаше съпруга си за това, че я е лъгал, но не можеше да се сърди на едно дете.
- Извинявай аз... - тя избърса сълзите, който напирах от очите ѝ и се опита да си придаде вид. - Какво ти се хапва, искаш ли да си направим палачинки? Обичаш ли? Нека да извадим млякото и... - момиченцето се приближи и я прегърна през кръста.
- След закуска ще ме заведеш ли при мама? - тъжните му очи караха сърцето на Даная да се свие.
- Обещавам. - каза тя и сложи детето на един от столовете.
Закуската мина в мълчание. Жената поглеждаше от време на време детето, което се хранеше бавно, стискайки в ръце плюшена играчка. Беше толкова мило и красиво момиченце, все още не разбираше как от такова чудовище като Мартин, можеше да се създаде такива прекрасно цвете като Саманта. След закуска облече детето и излязоха на разходка. Поне няколко пъти я попита дали знае пътя към вкъщи, но детето само поклати глава.
- А дали знаеш номера? Бихме могли да се обадим на... На мама. - каза Даная, която все още обмисляше как да постъпи, ако Мартин разбере, щеше да е много ядосан,че тя се опитва по някакъв начин да разбере нещо повече.
- Не. - каза тъжно Саманта. - Може ли да си купим сладолед, ще купим и за татко. Той много обича ванилов.
Даная се изненада, детето знаеше много повече неща за Мартин от самата нея. Докато се разхождаха тя се възползва да зададе няколко въпроса относно съпруга си.
- А татко, обича ли мама? - и тръпна в очакване.
- Те не се разбират, той поятоянно ѝ се кара. - "Типично" - помисли си Даная, тук щеше да я очуди нещо по - различно. Дори след сладоледа, който Даная ѝ беше взела, детето все още изглеждаше свито.
- Искаш ли да отидем в парка?
- Може. - каза детето и двете се запътиха натам, когато в момента, в който пресякоха улицата, детето извика силно:
- Мамо.... - и се втурнах напред.
- Саманта! - изпищя от ужас Даная, детето тичаше напред, захвърляйки сладоледа в страни.
- Саманта! - очите на жената се разшириха и тя сграбчи в обятията си малкото детенце.
- Липсваше ми, мамо, да се прибираме у дома.
- Миличката ми! - тя галеше косите на детенцето, като силно го прегръщаше към изнемощялото си тяло.
Даная беше свидетел на всичко, тя само стоеше в страни и гледаше как жената притиска детето към себе си, а то не спира да хлипа в прегръдките ѝ.
- Вие сигурно сте... ? - така и не знаеше името ѝ.
- Даная. - каза тя бързо.
- Всичко е наред миличка. - опита се да се изправи жената, но детето я стискаше силно, заровило глава в косите ѝ.
- Мамо, не си отивай. - Саманта се опитваше да задържи жената, но тя с мъка се изправи.
- Грижете се за нея, тя е едно прекрасно дете, което заслужава да бъде щастливо. - макар да не разбираше защо ѝ го казва, Даная само кимна в знака на отговор.
- Обичам те, миличкото ми, но нали се разбрахме, щом се оправя ще дойда да те взема. - тя се обърна са си върви, но детето обгърна с ръце краката ѝ. Видимо жената не изглеждаше добре, беше крехка, слаба. А очите ѝ бяха далечни. Цвета на лицето ѝ беше в блед цвят, а кокалестите ѝ ръце само подсказваха, че може би не беше яла от доста време.
- Нека обядваме заедно, а и Саманта ще е щастлива.
Жената се обърна бавно към нея. Изглежда не беше способна да реагира.
- Ще седнем тук на близо, ако всъщност не ви е проблем.
- Много сте мила. - каза тя.
- Мамо, моля те. - жената кимна и пое ръката на детенцето в своята, оставяйки се са бъде водена.
Седнаха в ресторанта на ъгъла. Беше тихо и спокойно място, където Даная се надяваше да разбере повече за живота на жената и да разкрие още тайни, пазени от съпруга ѝ. Даная поръча миди, а за Саманта голяма купа с пържени картофи, който тя поиска. Дълго се чудеше как да започне, но трябваше да знае.
- От колко време сте с Мартин? - тя се опита да накара сърцето си да се успокой, но всичко в нея треперенеше, включително и ръцете ѝ, който я и даваха, колко нервно се чувстваше.
- Повече от 7 години, но не е това, което си мислите. - каза припряно Ели.
- Аз съм Ели, извинете, че не се представих по - рано. - и подаде ръка към Даная, която за миг не знаеше какво да стори, но пое ръката ѝ.
- Какво искате да кажете с това? - губеше почва под краката си.
- Нека първо Саманта да измие ръцете си и после ще поговорим. - Ели, отпрати с поглед детето, което я послуша веднага. Оставайки насаме, Ели разказа на Даная за Саманта и че тя не е нейна биологична майка, а се грижи за нея от раждането ѝ. Че била до майка ѝ през всички тези години, че били приятелки и била твърдо против Мартин, но така ѝ момичето не я послушало. Когато се появила Саманта, Ели трябвало да се грижи за нея, а Мартин на минавал от време на време, за да я вижда. След това за болестта си и, че не и остава много.
- Толкова съжалявам, ако мога с нещо да помогна?
- Вие правите повече от достатъчно, госпожо. Това, че гледната Саманта и знам, че съм я оставила в добри ръце, за мен е най - важното.
- Горкото дете, а тя знае ли, че...
- Не, и ви моля да не ѝ казвате, това много ще я нарани.
- Но е хубаво все пак да знае, коя е майка ѝ.
- Може би, когато е готова за това, сега е дете. Не разваляйте детското в душата ѝ.
- А Мартин, той какво мисли по въпроса?
- Самият той настроя, да не се споделя на детето.
- Разбирам. Ами... - но и беше трудно да зададе въпроса. Нещо в нея я спираше.
- Били ли сте във връзка?
- С господина никога. Той обожаваше жена си повече от всичко, след смъртта ѝ, се отчужди, не погледна друга както нея.
- Предполагам.
- Не, аз... Простете, не исках да кажа това. - почувствала се неудобно Ели не можеше да си намери място.
- Всичко е наред, разбирам. - опита се да преглътне буцата лед заседнал в гърлото ѝ, Даная се намести на стола.
- Аз по - добре да вървя. Не искам да разстройва повече и вас и детето. Но ви моля, грижете се за нея.
- Ще се грижа за нея, като своя дъщеря. - опита се да успокой Ели, но и в действителност Даная го мислеше, детето беше станало част от живота ѝ. От техния живот.
- Целунете я от мен. Благодаря за всичко. - недочака да се върне Саманта, Ели тръгна бавно към изхода, поклащайки се и от време на време помагайки си като се докосваше до студената стена.
Щом се върна Саманта се разплака.
- Къде е мама? - детето събра хорските очи, а Даная се опитваше да я утеши, като я галеше нежно по гърба, не ѝ беше все още присъщо. Но когато детето упря нежната си буза в тялото ѝ, прегръщайки я силно, Даная реагира. Не беше майчинския инстинкт, който да придобиел, но беше загрижеността, която очакваше Ели от нея. Тя обгърна детето с ръце и започна тихичко да ѝ шепти, че всичко ще бъде наред.