Bad Girls | k.th.

4

В началото бе словото.

И храната.

След като се преоблякохме и обухме, излязохме от къщи и се качихме в колата.
- Знаеш ли, тази кола ти подхожда.

Усмихнах се.
- Благодаря, предполагам. Е, къде ти се ходи първо? - попитах, докато закопчавах колана си.

- Не знам. Ти си тази, която ме изведе от къщи.

- Да играем на камък, ножица, хартия. Който спечели, ще каже къде да отидем първо.

Техьонг изпуфтя, но се съгласи. И познайте кой спечели? Точно така, аз! Засмях се и запалих колата.

- Е, къде отиваме? - попита Те.
- Първо да ядем. Гладна съм.
- Сериозно ли?! Е, добре, но ти ще плащаш.
- Както кажеш.

Тъй като ми се ядеше рамен от няколко дни, отидохме до един супермаркет и си взехме оттам. Взехме си и някакви снаксове за по-късно и докато ядяхме, видях един плакат, залепен на стълба на улицата.

- Техьонг, виж! - посочих натам. - В Музея на Изкуствата има изложба. До утре е, от ранния период на династията Корьо. Моля, нека да отидем!

Техьонг се вгледа в плаката, помисли, и каза, че е съгласен. Зарадвах се много, защото се интересувам от изкуство и особено ми харесва начина, по който са рисували в древни времена. Без съмнение, това бе следващата ни спирка.

♤ ♤ ♤ ♤ ♤

- Наистина ми хареса. Видя ли очертанията, орнаментите? Ами цветовете? Запазили са се толкова години! Невероятно!

- Да, права си. И на мен ми хареса. От много време исках да отида на изложба, но на На не й се ходеше. Тя не си пада по такива неща, знаеш. Но се радвам, че все пак отидох.

Усмихнах се.

- Е, къде ще отидем сега? Все още не ми се прибира вкъщи - измрънках. Наистина исках да прекарам още малко време с Те, преди да се приберем и да започнат сладките влюбени погледи. Това бе наистина досадно.

Взехме си сладолед и седнахме на една от пейките пред музея. Внезапно видях, че в парка отсреща има някакъв фестивал.

- Хайде да отидем там!

Те се съгласи и двамата изтичахме през движещите се коли до парка. Там действително имаше фестивал - имаше различни игри, храна, магазини за бонбони, плюшени играчки и всичко.

Аз исках да си взема бонбони, а Техьонг да играе на някаква игра, затова се разделихме. Взех две торбички с бонбони, за мен и за Те. Излизайки от магазина, го видях отсреща с голямо плюшено мече, ама наистина много голямо. Изтичах до него и го тупнах по рамото.

- Хей.
- О, хей. Виж какво си спечелих - подаде ми мечето.

- Това е страхотно. На кой ще го дадеш?
- На моята На, разбира се. Тя ще го хареса.

И аз щях да го харесам, ако ми го беше дал. Въздъхнах, но му подадох пакета бонбони.
- Това за мен ли е?
- А за кой друг да е?
Техьонг се усмихна.
- Хей, взела си от любимите ми бонбони!
Беше толкова сладък и щастлив. Знаех, че не е правилно, но се зарадвах. Аз бях причината за тази усмивка.
- Благодаря, Лау. Хайде да се прибираме, искам да зарадвам На.
- Добре.

Не ми се тръгваше, но се съгласих. Прекарахме почти целия ден навън, все пак. И макар това да беше най-многото, за което можех да мечтая, все пак исках още. Исках и утре, и седмици, и месеци, и завинаги.

Докато животът ми приключи.