Daddy's princess and daddy's rules

17

Правило седемнадесет: Прощавай на татенцето си, защото то е прекалено глупаво и не иска да те изгуби.

-Татенце.- измрънка в продъница малкият.
-Спи скъпи. Почини си.- прошепна татенцето му. Не искаше малкия да се събужда. Искаше да го гледа още, а ако малкия станеше щеше да провали плана му.
-Колко е часът?- попита сънено.
-Единадесет и нещо. Не съм сигурен. Докато те гледам времето спира.- прошепна.
-Боже! Толкова късно!- разшири очи и скочи от леглото.
-Скъпи. Почиваш. Освен това днес нямаш тренировки.- усмихна се успокоително и дръпна нежната ръчичка в своята, като малкия падна отново в прегръдката на любимия си.
-Пусни ме да направя закуска.- измрънка и се опита да стане.
-Не. Днес ще правим това, което нормалните двойки правят.- прошепна и целуна челото на малкия.
-И какво е то?- попита любопитно малкия.
-Ще отидем на пикник. Ще лежим на тревата. Ще си говорим.- усмихна се.
-Звучи прекрасно, но отново ни трябва храна. Трябва да направя нещо за ядене.- измрънка малкия и отново се опита да се освободи от хватката на по-големия.
-Ще поръчаме или ще купим неща от супермаркета на път. Днес ще си починеш скъпи.- целуна челото на малкия.
-Юнги, няма нужда.- измрънка малкият.
-Тихо сега. Отиди да се изкъпеш и облечеш, а аз ще направя закуска. След като закусим ще вземем нещо за пикника от супермаркета и ще отидем на някоя полянка. Може би извън натоварения трафик и мръсния въздух в Сеул.- заповяда.
Малкият стана и тръгна към банята. Изкъпа се и направи сутрешната си рутина, а през това време татенцето му бе направило палачинки. Малкият седна на масата и по заповед на татенцето му зачаках да сервира.
-Пробвай.- прошепна Юнги с усмивка. Джимин пробва. Щеше да го изплюе ако бяха нечии други палачинки, но те бяха направени от Юнги. С трудност преглътна и се усмихна леко.
-Как са палачинките мъниче?- прошепна Мин с любяща усмивка.
-Хубави са.- прошепна Парк.
-Не са.- това, което татенцето му каза го изненада. - Не ти харесват. Не е нужно да ги ядеш.- прошепна и хвана чинията. Но и Джимин я дръпна.
-Не.Вярно, недопечлени са, също са повече солени, отлкото сладки, но ми харесват, защото са правени от теб. Ще ги изям.- прошепна и малката му усмивка се превърна в утеха за по-големия. Но това далеч не го накара да промени решението си и дръпна чинията от ръцете на малкия.
-Не. Юнги! Дай ми ги!- смееше се малкият, докато опитваше да вземе палачинките от ръцете на любимия си.
-Джимин няма да ти позволя да ядеш това. Ще си купим пица и ще ядем в колата.- прошепна и целуна бузата му. Джимин се предаде и се оправи, а след това минаха през супермаркета. След като напазаруваха излязоха от Сеул в търсене на полянка извън шума на колите и мръсният градски въздух.
-Тук е невероятно.- възкликна малкия при гледката, която се разкри пред него.
-Мисля, че от тук по- лесно можем да видим залеза.- усмихна се по-големият. Беше рано да се мисли за залез.
-Имам добра идея.- изрече малкият с блеснали очи.
-Целият съм в слух мъниче.- прошепна Мин и прегърна половинката си.
-Да нощуваме в колата. Багажника е голям. Ще гледаме залеза, вечерта ще затворим капака на колата и ще гледаме филми. Нося одеяла и възглавници.- усмивката на малкия не слизаше от лицето му.
-Добра идея скъпи.- усмивка изгря на лицата на двете момчета. Имаше ли изобщо по-хубав момент?
Двете момчета постелиха одеало на земята и легнаха един до друг. Мин бе сложил глава върху рамото си на по-малкия. Джимин от своя страна четеше от една от всичките книги, които по-големия му бе купил. Мин от своя страна слушаше с голям интерес книгата. В един момент телефонът на Юнги издаде звук, издаващ, че някой му звъни. Той погледна телефона и отговори с няколко думи, а след това затвори и пусна тихо една от любимите песни на любимия му.
-Невероятно е.- прошепна Чим. Наистина беше. И за двамата. Без работа. Без правила. Без граници. Две души, сляти в една. Умовете им, слети в един.
-Ти си невероятен скъпи.- топла усмивка изгря на лицето на Юнги. Бузките и врата на по-малкия се покриха с червен руж. Изведнъж усмивката на по-големия падна.
-Съжалявам за всичко скъпи. За всичко до сега и за в бъдеще. Защото дори да съм десет години по-голям от теб все още съм неразумен.- хвана ръцете на малкия и го погледна право в очите с лека, но тъжна усмивка.
-Татенце, няма защо...- прошепна Чим. Наистина не харесваше татенцето му да бъде тъжно.
-Има защо скъпи. Аз не съм толкова емоционално интелигентен, колкото си ти и не познавам чувствата на хората. Опитвам се да те разбирам. Защото ти си важен за мен. Опитвам се да бъда наблюдателен скъпи. Но те моля, това не е съвсем правило, това е молба. Моля те, прощавай на татенцето си, защото то е прекалено глупаво, но в никакъв случай не иска да те загуби. Защото съм избухлив, с лош нрав и дебели стени между себе си и хората, но наистина те обичам. Единствените хора в живота ми, за които ми пука толкова шибано много, че да дам живота си, че да ги направя щастливи са Пак Джимин и Джеон Джънгкук. Моите най-близки хора. Единствените хора, за които разруших бариерите, единствените хора, които ме разбират.- шепнеше, докато гледа очите на по-малкия.
-Винаги ще ти прощавам татенце, защото ти сам го каза. Разбирам те. Познавам те. И прекалено много ми пука да не те нараня. Защото ако те оставя, мен също ще ме боли. Повече от три години сме заедно.- прошепна малкия и отново легна назад. Юнги последва примера му и легна до него.