Criminals

Тринадесета глава

Отворих вратата много тихо и се опитах да се промъкна колкото се може по-незабележимо. Ключовете издрънчаха в ръката ми и веднага ги стиснах, за да спрат да издават звуци.

На дивана, както винаги, седеше баща ми и гледаше някакъв футболен мач. До него бяха оставени две кенчета с бира, очевидно едното беше празно. Очите му бяха зачервени от дългото зяпане на телевизора. Забелязах, че не се е бръснал от доста отдавна.

-Къде беше?-попита ме без да мести поглед от екрана.-Защо закъсняваш?

Заиграх се с ключовете и се почувствах като малко дете, което е направило беля. Винаги се чувствах така пред него.

-Учителката по математика не можа да си предаде урока навреме и ни задържа малко, за да свърши.-отвърнах му покорно.

-Казвал съм ти много пъти да не закъсняваш.

От телевизора се разнесе силен вик и баща ми измърмори нещо ядосано.

-Това са само 5 минути, татко. Не мисля, че е повод за разправии.

За първи път събрах смелост да му отвърна. Разбира се, след това съжалих.

-Не спазваш правилата ми. Това не ми харесва, Алисън.

-Не съм виновна, че директорът влзе в стаята и ни прекъсна урока. Искаше да ни съобщи кои от нас са се справили най-добре на олимпиадата по биология. Аз имах най-високият резултата от целия випуск.

Усмихнах се съвсем леко, но той не ми обърна внимание. Защо ли би се радвал на някое мое постижение? За него светът е само футбол, алкохол и юмруци.

-Отивам да си пиша домашните.-казах му след като видях, че няма да получа поздравления.

Тръгнах да се качвам по стълбите, но усетих как баща ми ме дръпна за ръката рязко и паднах, удряйки си силно главата в едно от стъпалата.

На мига ми стана ясно какво ще се случва. Поредният ден, в който ще бъда бита и унижавана...

Все още държейки ръката ми, ме ритна в коррма и от гърлото ми излезе нещо подобно на вик. Стиснах очи, исках да се събудя от този кошмар, но не можех.

-Не викай!-нареди ми така наречения ми баща.

-Спри!-опитах се да кажа, но получих един юмрук в лицето и се отказах да говоря и да го моля за милостиня.

Махах ръце и крака, гърчех се...нищо не помагаше. Ударите ставаха все по-силни, а болката-все по-непоносима. От време на време отварях очи, колкото да се убедя, че все още съм жива, и виждах следи от кръв.