И най-гадният момент идва, като осъзнаеш, че няма връщане назад.
Каквото било, било.
Не можеш да изживееш отново, да почувстваш отново нещо вече изминало.
И когато нещо приключи, нещо прекрасно, оставаш сам със спомените си, които дори и те не са трайни. Когато нещо прекрасно приключи, не искаш да бъдеш забравен, не искаш да приемаш, че е свършило, че живота продължава, както и човека, който някога ти е бил най-важното нещо и си си мислел, че не можеш да съществуваш без него, си тръгва, забравя те и е щастлив.
Може би и ти ще продължиш, ще се сещаш само след няколко години за тези моменти. Но защо по дяволите е така устроен човека. Да си до някого, всеки ден да си си казвал, никога няма да го оставя този човек, ще бъда до него каквото и да стане, а живота ви разделя, а ти оставаш празен, защото не можеш нищо да направиш, за да промениш това. И знаеш, че трябва да продължиш, трябва да гледаш позитивно, но мисълта другият да те забрави, след някакво време да продължи напред и да намери някой друг и да говори с него всеки ден, да го усеща всяка вечер и това да не си ти, е това вече не мога да отърся от себе си. И забелязваш как с всеки един ден, една част от теб, в него се губи. Всеки ден спира да има нужда от теб малко по малко,спира да има нужда да те вижда, чува, докосва. И в един момент просто няма да има нужда от теб.
А като знаеш, че ще се случи и знаеш какво ще бъде, как може да си го направиш по лесно, как може да те боли по малко?
Не мисля, че може.
Когато ти усещаш нуждата от някого до себе си, а той не изпитва същата нужда, какво правиш?
Нищо, губиш го малко по малко и чакаш болката.
Jun 16th, 2020
YOU ARE READING
Ескалация
Poetry''Ескалация'' е селекция от поеми, написани по време на връзка с токсичност и неосъзнатост, наблюдавайки ескалацията в отношенията и мислите на един млад влюбен човек. Това е моята история, такава каквато е, без маски, без доокрасявания, написана з...
