In the shadow

Chapter 1: If you say so...

Блекроуд бе малък затънтен град в дълбините на Северна Дакота. Не съм сигурна дали мога да го нарека дори град, но пък не бе и село. Най-близкото населено място бе Дикинсън, той също не бе произведение на технологиите, но поне разполагаше със супермаркет, библиотека, кино, болница и няколко издателства.

В този край думата „Мол" бе известна на хората единствено като физична единица за измерване на количеството вещество, а хората си нямаха и понятие от „Старбъкс", дори не можехме да получавахме пощата си в къщи, а трябваше да пътуваме поне час път, за да я вземем от града.

Но както и да е, налагаше се да свикна. Не смеех да се оплача пред майка ми, защото знаех, че го прави за наше добро, за да можем и двете да преодолеем по-лесно смъртта на татко.

„Всичко ще отмине Мей, ще започнем на чисто."

Така казваше тя и това се бе превърнало в нещо като мантра.

И един ден просто реши, че и е писнало от големия скучен Ню Йорк и трябва да се заточим извън... Ами извън цивилизацията. Та на кой би му било забавно в огромен град, препълнен с технологии, когато може да има това - пуста улица с една единствена къща, приличаща на кадър от филм на ужасите.

Да, точно така! На нашата улица нямаше други къщи, бяхме си само ние. Иуху голяма забава. Дори не съм сигурна, че има хора на моята възраст тук. Но все пак нали има училище, би трябвало в него да учи някой. Или поне се надявах... Не, че бях кой знае каква социална пеперуда, но нямах и желание да умра в самота.

На кратко това място бе мъртвило, но нямаше измъкване. Майка ми вече дори си намери работа в Дикинсън като редактор.

Чух приятния звук от цвърчене на бекон, идващ от кухнята и веднага се затичах надолу по стълбите. Заварих майка ми с престилка преметната през врата. Беше забавно да я наблюдавам как се суети около печката, докато медната и коса се поклащаше леко, проблясвайки меко на светлината нахлуваща от прозореца.

„Добро утро, скъпа!" Провикна се, извъртайки глава леко настрани и дарявайки ме с топла усмивка.

„Добро утро, мамо!" Отвърнах на поздрава и на усмивката й.

Майка ми бе красива жена, дори за своите четиридесет години, които впрочем изобщо не и личаха. Но покрай смъртта на татко съвсем бе забравила да се грижи за себе си, а на мен така ми липсваше лъчезарната и усмивка и миризмата на бекон рано сутрин. Затова така се изненадах днес, когато я видях както преди.