In the shadow

Chapter 25: That's right!

Гледната точка на Мей:

12 години по-рано

"Арън!" Изкрещях с цяло гърло, протягайки малките си ръце в опит да достигна по-големия си брат. "Какво правите? Къде го водите?" Сълзите се стичаха неконтролируемо по бузите ми докато двамата мъже го отвеждаха пред очите ми.

Баща ми ме стисна в здрава прегръдка, предотвратявайки опитите ми да достигна крехкото тяло на брат си. Майка ми стоеше отстрани, наблюдавайки цялата сцена и тихо ридаеше. Защо ми го причиняваха? Защо позволяваха на тези мъже да отведат детето им? Нямаха ли сърце...

"Мей! Помощ!" Крещеше той, буйствайки в ръцете на непознатите.

"Дръж го здраво!" Изрева единият, обръщайки се към приятеля си, който продължаваше да стиска в здрава хватка Арън.

"Пуснете го!" Опитах се да отблъсна баща си и да достигна брат си, но опитът ми остана неуспешен.

"Така е по-добре за него мила... Те ще му помогнат." Шепнеше в ухото ми баща ми, но аз отказвах да го чуя. Как може да твърди, че ще му е добре да живее при непознати хора...

Един от мъжете се приближи бавно към баща ми, стисвайки ръката му. "Взехте правилното решение. Ще се грижим добре за Арън, имате думата ми."

"Научете го на каквото трябва." Кимна баща ми, усмихвайки се леко. Усмивката му обаче не достигна до очите... Личеше си, че го боли да гледа как детето му си отива... Но защо тогава го правеше?

"Мисля, че ще е най-добре за момичето ако изтрием спомените ѝ." Продължи мъжа, обръщайки се към мен. Кафявите му очи изпиваха лицето ми.

Започнах трескаво да клатя глава, ужасена от това, което чувах.

"Така няма да си спомня, че е имала брат... Няма как да и липсва, защото няма да го помни. Ще може да живее нормално."

Не! Не можеха да ми го причинят.... Арън бе всичко за мен...

"Мамо..." Проплаках ужасена, но майка ми дори не смееше да ме погледне. Продължи да гледа надолу, кършейки нервно пръстите си.

"Направете го!" Каза решително баща ми.

Силен вик се изтръгна от устните ми, когато мъжът се приближи към мен, хващайки ръката ми.