Младият вълк - Teen Wolf

Двайсет и първа глава: Питър Хейл

Не знаех какво да правя. Нямах избор, трябваше да открия този куршум. Не, че толкова ме интересуваше дали Дерек ще живее, но ми трябваха отговори. Изведнъж видях една врата. Трябваше да отида и да провера, може би там щях да намеря нещо. Когато натиснах дръжката се включи аларма. Обърнах се и зад мен стоеше Кейт.
" Изгледаш ми загубен." каза тя и ми се усмихна.
" Търсех банята."
" Банята ли? Това прилича ли ти на баня?" попита Кейт със сериозно изражение.
Огледах вратата, погледнах към алармата, след което лелята на Алисън поклати глава.
" Използвай тази в отсрещната стая." заяви тя.
" Добре, благодаря."
Стигнах до дъното на коридора и се обърнах към Кейт. Тя ми направи знак да отворя вратата пред себе си. Щом влезнах, включих осветлението и се огледах. Тъкмо когато щях да влезна в банята, се обърнах и забелязах зеещия сак, подаващ се изпод леглото. Притворих вратата и се приближих. Измъкнах сака и го разкопачах. Имаше дрехи, но и още нещо. Беше кутия. Щом я отворих, останах с отворена уста. Беше пълна с най-различни куршуми. От най-малките до най- големите. По средата имаше една малка дървена кутийка. Щом я отворих, забелязах, че също имаше куршуми, но бяха по-различни. Беше използван точно един. Този, който беше прострелял Дерек. Изведнъж забелязах някакъв надпис върху малката кутийка. Изкарах си телефина и написах в преводача ' Aconit napél bleu nordique'. Излезна ми ' Скандинавска синя самакитка'. Какво ли означаваше. Писах на Стайлс, за да пита Дерек дали той случайно не знаеше какво означава. Междувременно взех един от куршумите, пъхнах си го в джоба на панталоните и прибрах кутията обратно в сака.
Отидох в трапезарията, за да съобщя, че ще си ходя.
" Ще тръгвам, благодаря за вечерята."
" Не, не, остани за десерта. Искам да те опозная, сядай." каза Кейт.
Нямаше как да й откажа, затова седнах на един стол.
" Алисън каза, че работиш за един ветеринар." обади се майката й.
" Казах им как омагьоса кучето, което блъснах." каза Алисън.
В отговор само кимнах. Телефонът ми звънна. Беше съобщение от Стайлс ' Трябва да дойдеш тук, СЕГА!'. Какво щях да правя, като семейството на Алисън ме разпитваше.
" Какво мисли шефът ти за нападенията? Има ли теории?" попита ме баща й.
" Казват, че е било планински лъв." отвърнах.
" Трябва да е бил доста едър лъв." засмя се Кейт.
" Ти как мислиш, Скот?" попита ме майката на Алисън.
" Не знам. Лекуваме котки и кучета. Нищо гневно."
" Не сте ли имали разпра с бясно куче?" попита господин Арджент.
Без да отговарям нищо само кимнах. Бащата на Алисън се замисли и допълни.
" Израстнах с много кучета. Едно хвана бяс от прилеп. Промени се след ухапването. Хората смятат, че бясното куче внезапно полудява. Процесът е по-лек. През първия етап има промяна в поведението. Нервни са и мрачни. Вторият етап е познат като
'яростния етап'. Тогава нападат. Пълна промяна на харектера. Това безобидно животно се превръща в яростен убиец. И всичко започва с ухапването."
Замислих се върху това, което каза. Аз бях в същото положение.
" То умря, нали?" попита Алисън.
" Да, защото дядо ти го застреля." отвърна майка й.
" Искаше да го избави от мъките му." допълни Алисън.
" Беше много опасно. Нещо неконтролируемо е по-добре мъртво." каза баща й и погледна към мен.
Стреснах се. Сигурно ме помнеше от онази вечер в гората, с другите ловци.
След като тази зловеща вечеря приключи, Алисън се беше качила да ми донесе раницата. Когато слезна тя ми се извини.
" За какво се извиняваш?" попитах.
" За най-неловката вечеря в цялата история." отговори тя.
" Не, не е най-лошата. Имаше една вечеря, когато нашите ми казаха, че се развеждат. Тази се нарежда на второ място." казах.
Алисън ми се усмихна, приближи се към мен и се приближи да ме целуне.
" Баща ти ни гледа." казах.
" Добре." отвърна усмихната и ме целуна.
Тъкмо когато бях на път да излезна, Кейт ме спря.
" Почакайте малко." каза тя.
" Какво има?" попита Алисън.
" Трябва да питам Скот нещо."
" Мен ли?" попитах леко объркан.
" Да, теб."
" Добре."
" Какво взе от чантата ми?"
" Моля?"
" Какво взе от чантата ми?" повтори Кейт.
Ръцете ми започнаха да се потят. Винаги ставаше така, когато се притеснявах.
" Да повторя ли въпроса, изговаряйки го по-ясно?"
" За какво говориш?" дойде и попита бащата на Алисън.
" Чантата ми беше затворена, а когато излезнах не беше. Скот влиза да използва банята, излиза и чантата ми е отворена..."
" Той не..." опита се да каже Алисън, но Кейт я прекъсна.
" Нещо е взето от чантата ми. Виж, не обичам да обвинявам хората, защото харесвам кафявите ти очи, но не знам дали си клептоман, любопитен или глупав. Отговори ми. Какво взе?"
" Нищо." отвърнах.
" Ще го докажеш ли?" попита ме Кейт.
" Покажи ни джобовете си." допълни тя.
" Татко?" обади се Алисън, но той й направи знак да мълчи.
" Хайде, Скот. Кажи ми, че греша."
" Аз ще ти го докажа." каза Алисън.
" Не Скот ровеше в чантата ти. Аз бях." допълни тя.
" Ти?" попита Кейт с вдигната вежда.
" Аз." отвърна Алисън и извади от джоба си кондом.
Бях засрамен, но и леко успокоен. Кейт и баща й също бяха учудени. Без да кажа нищо по въпроса, пожелах приятна вечер и излезнах. За малко Кейт щеше да ме хване, но сега трябваше да бързам да стигна до ветеринарната клиника, преди Дерек да умре, ако вече не беше мъртъв.
Вече бях пред клиниката, захвърлих колелото си и влезнах. Не можех да повярвам на гледката. Стайлс държеше ветеринарна резачка и беше на път да отреже ръката на Дерек.
" Стайлс!" извиках.
" Скот?"
" Какво, по дяволите, правиш?!" попитах го.
Той се усмихна и захвърли резачката. Беше целия плувнал в пот.
" Спаси ме от доживотни кошмари." каза той.
" Взе ли го?" попита Дерек.
Бръкнах в джоба си и изкарах куршума. Дерек го огледа, но след секунда започна да се свлича на земята и куршума падна. Падна в една малка шахта. Опитах се да го стигна, но не ми достигаха сантиметри.
" Скот, какво ще правим?" попита притесен Стайлс.
" Не знам." извиках.
" Той умира! Мисля, че е мъртъв!"
" Почакай!"
Концентрирах се и усетих как ноктите ми започнаха да се удължават. Докоснах куршума. Бавно започнах да го изкарвам. Беше в ръцете ми.
" Взех го!" извиках.
Стайлс стоеше над Дерек. Видях, че беше свил юмрук.
" Моля те, не ме убивай за това." каза Стайлс на безжизнения Дерек и го фрасна.
Подейства, Дерек беше буден. Двамата със Стайлс го хванахме и му помогнахме да се изправи. Дерек взе куршума и го разчупи със зъбите си. Беше отвратително. Изсипа съдържанието и го запали. Приличаше на фойерверк. Започна да излиза син пушек. Дерек взе изгореният прах и го втри в раната. Той започна да крещи. Падна на земята и се гърчеше като животно. Но действаше. Раната зарастна. Нямаше и следа.
" Това беше страхотно!" извика Стайлс.
" Добре ли си?" попитах Дерек.
" Освен агонизиращата болка."
" Проявяваш сарказъм, значи си добре." каза Стайлс.
" Спасихме ти живота и ни оставяш на мира, ясно? Или ще кажа на бащата на Алисън..."
" Ще се довериш на тях? Мислиш ли, че ще ти помогнат?"
" Защо не? По-мили са от теб." казах.
" Ще ти покажа колко са мили." заяви Дерек.
" Какво имаш на предвид?" попитах го.
* * *
Намирахме се пред някаква специална болница. Нямах си и на идея какво правехме точно там. Дерек просто беше казал, че трябвало да ми покаже нещо. Влезнахме в една стая. В нея на един стол стоеше мъж на около трийсет. Не показваше никакъв признак.
" Кой е той?" попитах.
" Чичо ми. Питър Хейл."
" И той ли е върколак?"
" Беше. Вече не е дори и човек."
Не го разбрах. Какво искаше да каже с това, че не бил дори и човек? Преди да бях попитал, той продължи.
" Преди шест години със сестра ми бяхме на училище и къщата ни беше подпалена. Вътре имаше 11 човека. Само той оцеля."
" Защо мислиш, че Арджент са виновни?"
" Защото само те знаеха за нас."
" Значи са имали причина."
" Например? Кое оправдава това?" попита Дерек и завъртя стола на чичо си към мен.
Останах без думи. Половината лице на мъжа беше обгорено и обезобразено.
" Казаха, че убиват само възрастни и ако са напълно сигурни, но при пожара в семейството ми имаше нормални хора. Това правят те. Алисън също ще го направи."