Младият вълк - Teen Wolf

Двайсет и осма: Лошата идея

След болезнения Йога урок на Стайлс, трябваше да изтърпя и часа по икономика. Не стигаше, че тренерът водеше часа, ами Алисън щеше да дойде.
" Хайде, сядайте. Днес трябва да вземем доста материал. Настанявайте се по-бързичко." заяви тренера.
Видях, че Алисън идваше, но беше малко по-назад. За да предотвратя тя да седне до мен, се обърнах към Стайлс.
" Стайлс, седни зад мен."
Той си взе раницата и тъкмо когато щеше да седне, Алисън го изпревари. Просто чудесно.
" Хей. Не съм те виждала цял ден." каза ми тя.
" Да, имах доста работа."
" Кога ще си оправиш телефона, нямам никаква връзка с теб?"
" Скоро. Много скоро." заявих.
" Смених си лабораторния партньор."
" А кого?" попитах.
" С теб, глупчо."
" С мен ли? Сигурна ли си?" попитах я нервно.
" Да. Така ще имам извинение да те водя у нас, за да учим."
Може би малко си е проличало, защото не бях много щастлив. Даже никак.
" Нали нямаш нищо против?" попита Алисън.
" Само не ми се иска успехът ти да падне заради мен."
" Може аз да повиша твоя. Ела у нас в 20:30 часа."
" Тази вечер ли?"
" 20:30." заяви тя.
Край. Бях обречен. Не, трябваше да й откажа. Не можех точно тази вечер.
" Маккол." извика тренера.
Толкова се бях замислил, че не го бях чул какво ме беше питал.
" Моля?"
" Четенето."
" Снощното четене ли?" попитах.
" А може и четенето на речта при Гетисбърг."
" Какво?" попитах объркано, а останалите започнаха да се смеят.
" Това беше сарказъм. Запознат ли си с думата ' сарказъм'?" заяви тренера.
" Определено." казах и се обърнах към Стайлс, който се усмихна доволно.
" Чел ли си или не?" попита тренера.
" Май забравих."
" Добра работа. Но пък ти си тройкаджията на класа. Знаеш, че не мога да те оставя в отбора, ако имаш тройка. Направи преразказ на предишното задание."
Без да кажа нищо само поклатих глава.
" Не можеш ли? Ами на по-предишното? Разкажи ми нещо, което си чел през живота си." започна тренера.
Усещах, че пулса ми започваше да се ускорява. Не знаех колко щях да издържа.
" Аз, аз..."
" Някой блог? Гърбът на кутия със зърнена закуска? Нещо? Благодаря ти, Маккол. Много ти благодаря. Благодаря ти, че погуби всяка надежда, която имах за вашето поколение." продължаваше тренера.
Сърцето ми всеки момент щеше да изкочи от гърдите ми. А най-лошото беше, че нямаше да мога да спра и трансформацията. Точно яростта щеше да наделее, когато усетих, че всичкия гняв започваше да преминава. Всичко в мен се успокои. И причината беше Алисън. Тя беше хванала ръката ми. Благодарение на нея, нямаше да се превърна в кучето на класа.
Когато часа свърши, бях адски щастлив.
" Тя е." каза Стайлс.
" За какво говориш?" попитах го.
" За Алисън. Помниш ли какво ми разказа за нощта на пълнолунието? Мислел си за нея, нали? За това да я защитиш."
" Да, и?" попитах все още объркано.
" Помниш ли първия ти мач? Каза, че си чул глас извън терена."
" Да, така беше."
" Това те е върнало, за да успееш да отбележиш. А след мача не си я убил. Поне не както се опита да убиеш мен. Тя те връща." заяви Стайлс.
" Не става винаги. Когато я целуна или докосна..."
" Това не е същото." прекъсна ме Стайлс.
" Тогава ставаш гонен от хормоните тийнейджър, мислещ за секс." допълни той, а аз започнах да се усмихвам.
" В момента мислиш за секс, нали?"
" Да, извинявай." отвърнах.
" Всичко е наред. Когато ти държеше ръката в класната стая, беше различно. Не мисля, че тя те прави слаб. Според мен ти дава контрол. Тя ти е като котва." каза Стайлс.
" Може би, защото я обичам."
" Точно така."
След секунда се замислих над това, което бях казал.
" На глас ли го казах?"
" Да."
" Обичам я." заявих.
" Чудесно, да продължим..." започна Стайлс, но аз го прекъснах.
" Не, сериозно. Влюбен съм в нея."
" Прекрасно. Преди да й посветиш стих, може ли да обмислим всичко? Защото не може да си край нея непрестанно."
" Да, да. Извинявай. Какво да правя?" попитах.
" Не знам. Засега." каза Стайлс, но забелязах, че беше направил неговата 'измислих нещо' физиономия.
" О, не. Хрумна ти нещо, нали?" попитах го.
" Да."
" Ще загазя ли?"
" Възможно е."
" Идеята ти ще ми причини ли физическа болка?"
" Определено. Идвай." каза той и се насочи към училищния паркинг.
" Къде отиваме?" попитах.
" Ще видиш. Почакай."
Както вървяхме, той ме спря.
" Застани тук. Носиш ли ключовете си?" попита ме Стайлс.
Аз ги извадих, а той ми ги нагласи. Така ги направи, че единият ключ стърчеше, а другите бяха прибрани.
" Каквото и да стане, мисли за Алисън. Опитай да откриеш гласа й, както на мача. Схвана ли?" попита ме той.
Кимнах, макар да не знаех какво беше замислил. Стайлс се огледа и ми каза да стоя с вдигнатия ключ. Той взе своите и се доближи до пикапа, спрян на паркинга. Мина покрай него и направи огромна драскотина с ключовете си. След което се обърна към мен.
" Ей, пич! Какви ги върши с пикапа, братле?"
Момчетата, коит бяха близо до пикапа го погледнаха, след което насочиха вниманието си към мен. Това нямаше да свърши добре.
" Какво става?" изкрещя единият, най-вероятно собственикът.
Той се насочи към мен. Погледнах ключовете в ръката си и ги прибрах в джоба си, макар да нямаше полза. Момчето дойде право при мен и ми заби такъв юмрук, че се почудих дали пръстите му не бяха се счупили или пък дали челюстта ми си беше на място. Без да му мисля се изправих и се нахвърлих върху него, но той ме избута. След малко всички започнаха да ме налагат. Единственото, което се сещах беше да си сложа ръцете на главата и да я предпазя от ударите. Надявах се скоро да престанеха. Изведнъж си спомних какво ми беше казал Стайлс, да потърся гласа на Алисън. Съсредоточих се и започнах да се ослушвам, за гласа й.
" Ще уча с един приятел. Да, този приятел. Лобораторни партньори сме." слушах как тя разговаряше по телефона.
Концентрирах се върху гласа й и се опитах да забравя тези, които ме пребиваха.
" Спрете. Веднага се махнете!" чух някой да казва.
Обърнах се и видях, че беше господина по химия.
" Какво си мислите, че правите, идиоти?" попита той.
Погледнах към Стайлс, който държеше телефона на треньора и се усмихваше доволно.