Младият вълк - Teen Wolf

Дванайста глава: Мачът

И така, днес беше денят. Всички се подготвяха за мача по лакрос. Докато бях в съблекалните, се опитвах да се конценртирам, за да чуех за какво говореше Джаксън с останалите момчета от обора. Но не можех да се съсредоточа. Имаше прекалено много звуци. Успявах да чуя името си, но не и друго. Макар да знаех, че Джаксън беше намислил нещо, нямаше да се откажа от играта. Започнах да си слагам екипа, точно когато дойде Стайлс.
" Да не искаш да ме убиеш да не играя?" попитах.
" Нядавам се, че знаеш какво правиш." отвърна ми той.
" Ако не играя, ще изгубя мястото си в отбора и Алисън."
" Алисън няма да избяга, а това е мач, в който не трябва да участваш."
" Искам да играя!" извиках.
" Искам да съм в отбора и да изляза с Алисън. Искам поне малко нормален живот. Разбираш ли?" добавих.
" Да." каза Стайлс.
И двамата започнахме да си оправяме екипите.
" Опитай да не се тревожиш прекалено. Нито да се ядосваш." каза изведнъж Стайлс.
" Знам." отвърнах.
" Нито да се стресираш."
" Знам."
" И не мисли за Алисън сред публиката. Нито, че баща й и Дерек се опитват да те убият. Нито за убитото момиче и за това, че може да убиеш някого. Ако ловецът не те убие пръв..." каза Стайлс, но спря когато видя притесненото ми лице.
" Извинявай, спирам. Успех." допълни той.
Всички бяха дошли. Сред публиката забелязах и майка си, както и Алисън, заедно с баща й. Изведнъж Лидия дойде при мен.
" Скот, искам да запомниш едно." започна тя.
" Победата не е всичко?" попитах несигурно.
Тя се усмихна леко, оправи ми екипа и заяви.
" Никой не обича губещите."
Така, беше време за игра. Подготвих се за позиция и си казах ' Моля те, нека всичко е наред. Моля те.'
Играта започна. Започнах да тичам и се надявах някой да ми подаде. Никой не ми подаваше. Извежнъж забелязах топката. Стоеше си по средата на игрището. Джаскън също я видя. И двамата се затичахме към нея. Той ме избута. Бях спокоен, за мое щастие. И изведнъж видях плакат, на който пишеше ' ОБИЧАМЕ ТЕ ДЖАКСЪН!'. Алисън и Лидия го държаха. Губех я. Губех Алисън. Трябваше да се постарая и да играя по-добре. Изведнъж чух разговор между Джаксън и момчетата от отбора.
' Подавайте само на мен.' казваше Джаксън.
' Ами ако е открит?' питаше някой, мисля, че беше Дани.
' Кой е капитанът, ти или аз?' питаше Джаксън.
' Само искам да спечелим.' каза Дани.
' Ще победим.' отвърна Джаксън.
' Но...' започна Дани, но не успя да довърши.
' Какво казах?'
' Да не подаваме на Маккол.' отвърна Дани.
При тези думи, нещо започваше да се отключва в мен. Бях се поддал на върколашкото аз. Започнах да дишам тежко. Един от съдиите ме попита.
" Добре ли си, хлапе?"
Без да казвам и думичка, поклатих само глава. Имаше играч от другия отбор, който беше до мен. Когато чу лекото ръмжене, се отдръпна от мен. Независимо какво беше казал Джаксън на останалите, щях да играя. Видях топката във въздуха и отскочих да я хвана. Сега беше в моя стик, не в този на Джаксън. Отбягвах останалите играчи с лекота. Движех се като светкавица. И отбелязах. Тълпата викаше за мен. Чух треньора да казава да подават на мен. Определено Джаксън беше загубил. Топката беше в един от противниковия отбор. Когато ме видя, когато видя чудовището в мен, той сам подаде топката на мен. Отново започнах да тичам и отново бях недостижим. Толкова беше силен удара, който запратих по стика на вратаря, че топката остави една огромна дупка в мрежата на стика му. Резултата беше равен. Имаше прекалено много шумове. Не можех да се контролирам. Бях като озверяло животно, топката беше в мен, но незнаех какво да направя. Изведнъж чух гласа на Алисън.
' Можеш да го направиш, Скот.'
И...оставаха 4 секунди до края. Засилих се и запратих топката по мрежата. Отбелязах в последната секунда. Изкарах си ръкавицата и видях, че ноктите ми бяха удължени. Трябваше да се махна по възможно най-бързия начин. Насочих се към съблекалните. Губех контрол. Захвърлих каската си. Чух гласа на Алисън. Тя беше тук. Нямаше да си простя, ако я наранях.
" Скот? Тук ли си?" попита тя.
Бях точно над нея. Всяка част от тялото ми изпитваше нуждата за кръв. Насочих се към душовете.
" Скот?"
Усещах я как се приближаваше към мен. Беше точно зад гърба ми.
" Добре ли си? Скот."
Трябваше да спра. Трябваше да спра, веднага! Тя ме хвана за рамото и ме изви към себе си.
" Уплаши ме. Добре ли си?" попита ме тя.
Определено бях себе си. Бях успял да спра трансформацията точно на време.
" Добре съм." отвърнах.
" Съжалявам прилоша ми за секунда." допълних.
" Може би заради адреналина. Беше страхотен." каза ми тя.
" Извинявай, че се държах странно." казах.
" Всичко е наред. Мога да понеса странното." отвърна ми тя.
" Ако трябва да съм честен, покрай теб се чувствам нервен."
" Така ли?"
" Да."
Тя се усмихна.
" Искам да съм сигурен, че ще получа втори шанс." казах.
" Вече го получи. Чакам да го използваш." каза тя, отдръпвайки се леко.
" Може би трябва да се науча да се възползвам от шансовете си." отвърнах.
Приближих се до нея. Застанахме лице в лице. Затворих очи и усетих как усните ни се допряха. В следващия момент се целувахме. Беше невероятно. Тя се усмихна и каза.
" Трябва да се връщам при баща ми."
Целуна ме леко и тръгна.
" Стайлс." каза Алисън.
" Здрастии." отвърна й той.
Стайлс ни беше видял, но не ми пукаше. Бях щастлив. Не можех да повярвам какво се беше случило.
" Целунах я." казах с усмивка.
" Видях." отвърна Стайлс.
" И тя ми отвърна."
" Видях и това." каза усмихнат Стайлс.
" Чувството е хубаво, нали?" допълни той.
" Не знам как, не се контролирах. Спрях се. Може би не е чак толкова зле. Може би ще се справя."
" Да. Ще поговорим по-късно."
" Какво има?
Забелязах, че Стайлс криеше нещо.
" Съдебният лекар е огледал втората половина на тялото."
" И?" попитах.
" Ще ти го кажа просто. Момичето е убито от животно, а не от човек. Дерек е човек, а не животно. Това означава, че не е убиец и са го освободили." каза Стайлс.
" Шегуваш ли се?"
" Не. Има и още нещо."
" Индефицирали са момичето. И двете половини. Казва се Лора Хейл."
" Хейл?"
" Сестрата на Дерек."