Младият вълк - Teen Wolf

Четиресет и втора глава: Обичам те...

" Много е хубав." каза майка ми и започна да оглежда костюма, който бях намерил.
" Как си позволи..." замълча, защото видя огромната дупка на яката, която бях залепил с тиксо.
" Няма да проработи, нали?" попитах я, докато се мъчех с вратовръзката.
" Добре е. Никой няма да забелижи. Не и ако е сляп."
" Чух те." казах й.
" Ела да го изпробваш. Хайде, давай."
Отидох при нея и тя ми помогна да си облека сакото. След като го сложих, тя се обади.
" Видя ли? Ще проработи."
" Наистина ли?"
" Обърни се. Не."
" Какво?" попитах я.
Тя ми посочи задницата на панталона. Имаше огромна дупка, точно отзад.
" Нямам време за това! Не мога да купя нов! Мамо, какво ще правя?"
" Не изпадай в паника. Събуй панталоните." каза тя и излезна от стаята.
Свалих ги, а тя дойде с игла и конеца и започна да шие.
" Тя ли ще дойде, защото колата ми трябва." каза по едно време, майка ми.
" Не, ще ходя по ергенски." отвърнах.
" Ще ходиш сам?"
" По ергенски. Има разлика."
" Съжалявам, просто съм изненадана, че не си поканил друга."
" Няма други, освен Алисън." заявих.
" Така ли се чувстваш?"
" Може ли да продължиш с шиенето?"
" Не. Имаш време за един въпрос. Ела тук." каза тя и ми направи място на леглото.
" Наистина ли така се чувстваш?" попита ме майка ми.
" Нищо не мога да направя. Всеки път, когато я погледна усещам празнина в гърдите си. Сякаш някой е взел лопата и копае дупка в мен, буквално. Това е най-лошото чувство и не знаех, че някой може да го изпита." обясних.
" Знам, всеки разбира. Но отминава." каза майка ми и продължи да шие дупката.
" Не искам."
" Каза ли й как се чувстваш?"
" Тя знае."
" Хайде бе." каза майка ми и ме цапардоса по главата.
" Тя знае? Ще ти кажа тайна, която повечето мъже не знаят. Готов ли си? Жените обичат думи."
" Трябва да й кажеш как се чувстваш. Кажи го. Кажи го отново, но по друг начин. Научи се да го казваш по-добре. Да го пееш. Напиши го в поема и писмо с цветя. Издълбай го на дърво, или на тротоара. Татус на ръката си."
" Наистина ли може?" обърнах се към нея.
" Не, не наистина. Просто... Кажи й истината и всичко, което искаш."
" Всичко?"
" Но като го направиш... Не го откопчавай." каза тя и посочи сакото.
След което ми подаде вече зашития панталон.
* * *
Бях вече пред училище, но нямаше как да влезна през вратата. Първо, защото нямах билет и второ, тренерът можеше да ме види. Единственият друг вариант беше да се кача на покрива и от там да отида в залата. Докато вървях по покрива забелязах, че Стайлс отваряше вратата на Лидия. Тя щеше да му е дама.
Бях вътре. Гледах само тренерът да не ме видеше. Докато се оглеждах за него, видях Питър. Но изведнъж изчезна. Забелязах Алисън и Джаксън. Тя го помоли да танцуват. Отначало той й отказа, но после се съгласи. Малко ревнувах, даже доста, но поне знаех, че имаше някой, който да я наглежда. Видях, че Стайлс молеше Лидия за нещо, исках да чуя за какво.
" Лидия, стани от сладкия си задник и танцувай с мен."
" Интересна тактика, но ще си остана на 'не'." заяви тя.
" Лидия, стани. Ще танцуваш с мен. Не ми пука, че се натиска с приятеля ми, поради някаква странна причина. Лидия, падам си по теб от трети клас и знам, че в тази студена, мъртвешка вътрешност има душа. Сигурен съм, че само аз знам колко си умна. И когато спреш да се правиш на глупава, ще напишеш някоя математическа теорема, която ще спечели Нобелова награда."
Забелязах, че тя се усмихна и се стана от стола си.
" Филдсов медал." заяви тя.
" Какво?" попита я объркано Стайлс.
" Не дават на математиците Нобелови награди. Ще спечеля Филдсов медал." каза му тя и го завлече към дансинга.
Стайлс беше много щастлив. И изведнъж цялата ми радост изчезна.
" Маккол, видях те!" извика тренера.
Започнах да тичам около салона, а той ме гонеше. Викаше името ми, а аз се чудех къде да се скрия. И видях моето спасение. Дани.
" Дани, танцувай с мен." отидох до него.
" Какво?"
" Танцувай с мен."
" Не."
" Моля те. Сега!" казах и го хванах през врата.
Завлякох го на дансинга, за да можеше тренера да ни види.
" Маккол! Не трябва да си... Какво по дяволите... Какво правите?"
Музиката спря и всички погледи се насочиха към него. И погледите бяха гневни.
" Да, тренер?" казах и прегърнах Дани.
" Добре. Чакайте малко." каза тренера, когато видя, че всички гледаха него.
Защото ние двамата с Дани си танцувахме като нормална гейска двойка и не правехме нищо лошо. А изглеждаше, че той е против това. Понеже веднага се усети, тренера допълни.
" Само казвах, че той не трябва... Не казвах, че... Нали не мислите... Не мислите... Танцувайте. Просто танцувайте!" заяви той и музиката отново тръгна.
" Мерси, длъжник съм ти." казах на Дани и отидох при Алисън.
" Алисън."
" Да, ще танцувам с теб." каза тя и двамата започнахме да се поклащаме леко в ритъма на музиката.
" Какво?" попита ме тя.
" Трудно е да не те гледам."
" Харесва ми да ме гледаш." каза тя и се облегна на рамото ми.
" Спомням си, когато те държах, а ти заспа в прегръдките ми. Гледах те и си мислех, че мога да стоя така с часове. После започна да се лигавиш и беше отвратително. И ръката ми изтръпна и започна да ме боли." усмихнах й се.
" Добре, млъкни." каза тя и се засмя.
" Извинявай. Обичам да чувам смеха ти. И усмивката ти. Алисън, трябва да ти кажа нещо. Спомняш ли си, когато си говорехме в стаята ми?"
" Не се извинявай. Стайлс ми каза за катастрофата."
" Не е това. Отнася се за Дерек и за всичко, което се опитваш да ми кажеш."
" Забрави за това. Не знаех какво говоря."
" Аз знам и ти вярвам." заявих.
" Не е нужно. Знам, че сега нещата са различни. Повярвай ми."
" Не грешеше." казах й.
" Да, грешах. Нещата, които говорех са лудост..."
" Алисън, нека говоря."
Вместо това я придърпах към себе си и я целунах.
" Защо го направи?" попита ме тя.
" Защото те обичам." заявих й.
Тя ми се усмихна и ме целуна. Този път целувката беше истинска, страстна и продължителна.
* * *
Двамата излезнахме от салона и спряхме при училищните автобуси.
" Къде отиваме?" попитах я.
" Някъде, където можем да сме сами."
" Къде? Къде отиваш?"
" Тук." каза тя и посочи един от автобусите.
В този момент си спомних за случката в училищния автобус, когато я бях нападнал.
" Добре ли си?" попита ме тя.
" Да, просто странно дежа вю." отвърнах и двамата се целунахме.
" Сигурна ли си, че е добра идеята?"
" Слес минута ще мислиш, че идеята е страхотна." каза тя и се качи в автобуса.
Тя седна на една от седалките и целуна стъклото. Тъкмо когато щях да отида при нея, фаровете на една кола ме заслепиха. После забелязах и друга. И двете коли бяха така застанали, че ако потеглеха, щях да стана на кюфте. Познах единия човек в колата. Беше Крис Арджент. Щом беше тук, значи знаеше за мен. Но нямах време да мисля, защото и двете коли тръгнаха. Единственото, което успях да направя беше да скоча. Така се озовах върху капаците на колите. Но човек не можеше да скочи толкова високо, затова се беше наложило другото аз да се справи. Погледнах към Алисън и видях ужаса в очите й, когато ме видя като чудовище.