Младият вълк - Teen Wolf

Трийсет и девета глава: Преследвач

Спечелихме мача. При други обстоятелства бих се зарадвал, но сега определено не ми беше до веселба. Трябваше да намеря Стайлс. Така и не се беше появил на мача и това започваше да ме притеснява.
" Някой виждал ли е Стайлс?" започнах да питам другите играчи.
Те бяха прекалено заети да се радват на победата си. Докато го търсех се сблъсках с Алисън. Тя ми се усмихна.
" Беше страхотен."
" Благодаря, ти също." изтърсих.
" Не това исках да кажа." веднага добавих.
" Не, не... аплодисментите ми бяха страхотни. Можеш да ми благодариш."
" Направила си го?" попитах я.
" Да. Започнах с 'Давайте момчета' до 'отбрана, отбрана' без да си поема въздух." заяви тя и си тръгна.
" Не е ли сърцераздирателно?" дойде Джаксън.
" Обзалагам се, че причинява мокри сънища нощем. Знаеш ли какво, Маккол? Понеже съчувствам ще направя нещо полезно. Дай ми каквото искам... И ще ти помогна да си я върнеш." заяви той.
" Какво?" попитах го.
" Точно три дни до зимния бал. Помисли за това, когато я взимаш вместо мен. Три дни, Маккол." каза Джаксън и си тръгна.
* * *
" Ей, Маккол..." извика ме Дани.
" Извинението се приема." добави той.
" Не съм се извинявал." казах леко объркано.
" Всяка топка, която получи ми я подаде."
" Всеки път, когато ти я подавах, вкарваше."
" Извинението е прието." каза той, а аз се усмихнах в отговор.
Останах сам в съблекалните. Изведнъж лампите загаснаха.
" Дани?"
Отидох да ги светна, но не стана. Или беше спрял токът или някой беше изключил генератора. Видях, че една топка се търкулна. Определено беше дело на човек. Приближих се към топката и се огледах. Видях Дерек.
" За Бога! Къде беше? Знаеш ли какво става?" попитах го направо.
Той не ми отговори нищо. Гледаше нещо зад мен. Когато се обърнах, видях чичо му, който беше напълно здрав.
" Наистина не разбирам лакроса." каза той.
" По мое време се играеше баскетбол. Това е истински спорт." допълни чичо му.
Обърнах се към Дерек, но той стоеше без да каже нищо. Само аз ли започвах да се побърквам. Защото последния път когато бях видял чичо му, той дори не мигаше, а сега ходеше, че и говореше.
" Имам малък спор за разрешаване, Скот. Но ми трябва помощта ти, за да го направя." каза Питър.
И най-накрая ми светна. Той беше, този който ме беше ухапал. Той беше Алфата.
" Няма да ти помагам да убиваш хора." заявих.
" Няма да ги избия всичките. Само тези, които са отговорни. Не е нужно да включвам..." замисли се и се обърна към Дерек.
" Алисън." отговори той.
" На негова страна ли си?" обърнах се към Дерек, изненадано.
" Забрави ли, че уби сестра ти?" допълних.
" Било е грешка." отговори ми той.
" Какво?"
" Случва се." каза Дерек.
" Скот... Имаш грешна представа за нас. Искаме да ти помогнем да стигнеш до пълния ти потенциал." заяви Питър.
" Като убия приятелите си?"
" Понякога най-близките ти хора... могат да са тези, които ти пречат най-много."
" Възпират ме да се превърна в психопат като теб. Нямам проблем с това." заявих.
Питър започна да се приближава към мен, а Дерек не правеше нищо.
" Може би... трябва да видиш нещата... от моя гледна точка." каза той и си заби ноктите във врата ми.
Болката беше неописуема. Агонизираща. Започнах да виждам образи. Видях обгорения Питър, който викаше от болка, заради тежките си изгаряния. Видях тези, които бяха запалили къщата. Видях как хората вътре викаха за помощ, как изгаряха живи. След което всичко изчезна и се събудих от транса, в който бях изпаднал.
* * *
Стайлс връхлетя в съблекалните.
" Пич, имаме сериозен проблем."
" Повярвай ми... Знам." отвърнах.
* * *
Двамата със Стайлс бяхме пристигнали точно на време, преди Джаксън да беше изпял всичко.
" Какво става?" обади се Стайлс.
" Всичко наред ли е?" попитах.
" Здрасти, Скот." каза ми Крис.
Двамата със Стайлс следяхме колата на Джаксън, защото знаехме, че все някога Крис Арджент щеше да тръгне след него, след като двамата с Кейт подозираха, че той е втората Бета.
" Приятелят ти има проблеми с колата. Само я оглеждахме." дабави Крис.
" Надолу по улицата има магазин. Сигурен съм, че имат пътна помощ." казах.
" Да те закараме?" предложи Стайлс на Джаксън.
Преди да е отговорил, аз отворих колата на джипа. Понеже той не правеше нищо, Стайлс се обади.
" Хайде Джаксън, прекалено си красив, за да си сам навън."
Джаксън кимна и се насочи към колата.
" Хей, момчета." извика Крис и се приближи към колата на Джаксън.
" Казах ви, че знам някои неща за колите." каза той и си тръгна.
" Следиш ли ме вече?" попита ядосано, Джаксън.
" Да, тъпанар. За малко да си кажеш всичко." извиках му.
" За какво говориш?"
" Той си мисли, че ти си другата Бета."
" Какво?"
" Той те мисли за мен!" извиках и ударих колата на Стайлс.
" Пич, джипа ми." обади се Стайлс.
" Мога да чуя пулса ти от два километра. Сега си мисли, че нещо не е наред. Трябва да те държа под око, за да не те убие." извиках и отново щях да ударя джипа на Стайлс, но той ме спря.
" Защо не се махнеш от джипа ми." предложи Стайлс и ме дръпна на страна.
" Проблема си е твой, не мой. Не съм казал нищо, което означава, че ти си този, който ще ме убие. Вината е твоя." заяви Джаксън и ме блъсна в джипа.
" Ще спрете ли да удряте джипа ми? Успокойте се."
" Ако тръгне след теб, няма да мога да те предпазя. Не мога да предпазя никой." казах.
" Защото гледаш към мен?" попита ме Стайлс.
" Знаеш ли какво? Сега трябва да го направиш. Дай ми каквото искам, и сам мога да се предпазя."
" Не, не можеш! Повярвай ми. Само можеш да влошиш нещата."
" Така ли? Можеш да чуеш всичко и да бягаш по-бързо от човек. Звучи много трудно, Маккол."
" Да, мога да бягам бързо... Освен че през половината време бягам от хората, които искат да ме убият. Мога да чуя неща като... Моята приятелка да казва на хората, че не може да ми вярва повече, точно преди да скъса с мен. Не те лъжа! Това... руши живота." заявих.
" Руши твоя. Имаш цялата сила на света, а не знаеш какво да правиш с нея." каза Джаксън и си тръгна.
Без да кажа нищо по въпроса накарах Стайлс да ме остави до гората. Освен Джаксън, трябваше да следя и Алисън. След като бях видял, че чете за върколаци, трябваше да я държа под око.
* * *
Тъкмо беше стреляла с огнена стрела, когато пристигнах. Гледах да не ме види, но с моя късмет, стъпих върху няколко изсъхнали листа и те зашумяха. Тръгнах да се отдалечавам, но изведнъж усетих, че нещо ме удари в гърдите. Беше ток.
" Скот?"
" Спусъка!" казах тресейки се от токовия удар.
" Много, много съжалявам." каза Алисън и се наведе до мен.
Все още се опитвах да се отърся.
" Аз съм виновен." заявих.
" Добре ли си?"
" Да, добре съм." отвърнах.
" Не знаех... Ако знаех, че си ти..."
" Пак ли щеше да натиснеш спусъка?" попитах я.
" Разбира се, че не. Сериозно, съжалявам. Сигурен ли си, че си добре?"
" Да. Така мисля."
" Какво правиш тук? Следиш ли ме?"
" Не. Изобщо. Баща ти ми каза, че понякога бягаш тук и се надявах да си сама." заявих.
" И си ме проследил?"
" Ами... да." казах и се усмихнах.
" За какво?" попита Алисън.
" Намерих го в училище." казах и извадих огърлицата от джоба си.
" О, благодаря ти! Започвах да си мисля, че е открадната."
" Не, просто беше загубена. Определено не е открадната от никой."
" Благодаря ти, че я намери. И, че я донесе."
" Не мислиш, че съм преследвач, нали?" попитах я.
" Ммм... Не. Мисля, че си странен. Какъвто си винаги." каза тя и се усмихна.
Изправих се и застанах в седнало положение. Алисън ме прегърна. Аз също я обвих с ръце. Бях забравил за това чувство. Тя стана изведнъж, изправи се и си тръгна.