Младият вълк - Teen Wolf

Единайста глава: Вълче биле

Аз и Стайлс дебнехме Дерек. Чакахме го да си тръгне, за да можем да копаем. По едно време го видяхме, че излезна и се отправи на някъде с колата си.
Двамата със Стайлс носехме лопати и фенери.
" Почакай, нещо е променено." казах.
" Какво?"
" Не знам. Да приключваме."
И двамата започнахме да копаем. Отне повече време отколкото си мислех.
" Много се бавим." казах.
" Продължавай." добави Стайлс.
" Ами ако се върне?" попитах.
" Тогава ще си оберем крушите."
" А ако ни хване?"
" Имам план за това."
" Какъв?"
" Побягваме в различни посоки. Когото хване жалко за него."
" Този план не ми харесва."
" Спри! Спри!" извика Стайлс.
Беше прав. Това беше трупа. Беше завързан в нещо.
" Побързай." казах.
" Опитвам. Трябвало ли е да го овързва така?" отвърна Стайлс.
" Аз ще го развържа."
Щом го развързахме и отворихме и двамата извикахме от ужас. На мястото на момичето имаше вълк.
" Какво по дяволите е това?" попита Стайлс.
" Вълк."
" Виждам. Нали беше подушил човешка кръв?"
" Казах ти, че имаше нещо различно."
" Няма логика."
" Трябва да се омитаме."
" Да. Помогни ми да го покрия." каза Стайлс.
" Какво има?" попитах.
" Виждаш ли това цвете?"
Проследих погледа му и видях лилаво цвете.
" Какво за него?" попитах.
" Мисля, че е вълче биле."
" Какво е това?"
" Не си ли гледал ' Човекът-вълк'?"
" Не." отвърнах.
" Лон Чейни младши? Клод Рейнс? Оригиналният, класически филм за върколаци?"
Колко филма беше изгледал Стайлс.
" Не. Какво?"
" Изобщо не си подготвен за това." каза Стайлс.
Той отиде до цветето и тръгна да го дърпа. Вместо корен имаше нещо като въже, закрепено за него. Стайлс го следваше. Сякаш нямаше край. И обикаляше в една и съща посока. Образувала се беше спирала. Когато Стайлс я завърши, още не можех да повярвам на това, което виждах.
" Стайлс, виж!"
" Леле!" извика той.
Момичето, всъщност е било като мен. Било е върколак.
* * *
На сутринта, Стайлс беше извикал баща си. Полицаите задържаха Дерек и го затвориха в полицейската кола. След по-малко от минута видях Стайлс да се насочва към колата, където беше Дерек. Аз му направих знак да не влиза, но той се промъкна незабележимо.
" Не. Боже мой." прошепнах.
След това Стайлс влезна в колата. Видях баща му и се скрих зад едно дърво. Опа, Стайлс загази...
* * *
" Не намирам нищо за вълчето биле при погребания." казах аз, докато двамата със Стайлс бяхме в колата.
" Продължавай да търсиш. Може би е някакъв ритуал, когато погребват вълк. Или някакво специално умение, което трябва да овладееш." каза Стайлс.
" Ще си го поставя като цел, след това ще разбера как да играя довечера."
" Може би с женските върколаци е различно?"
" Престани!"
" С какво да престана?"
" Да казваш 'върколаци'. Стига си се радвал толкова!" разкрещях се.
" Добре ли си?" попита ме Стайлс.
" Не. Даже съм много зле." продължавах да викам.
" Рано или късно ще трябва да приемеш това."
" Не мога."
" Ще ти се наложи."
" Не, не мога да дишам!"
Започнах да се чувсвам много странно. Имах чувството, че ще се задуша, точно както когато получавах астматичен пристъп. Беше ли възможно астмата ми пак да се беше задействала.
" Спри!" казах аз.
" Защо, какво става?"
Бръкнах в чантата на Стайлс и видях вълчето биле. От него ми ставаше така. То ми влияеше по този начин.
" Задържал си го?" попитах разгневено аз.
" А какво можех да го направя?"
" Спри колата!"
Стайлс спря моментално, най-вероятно, защото очите ми светеха. Можех да усетя паренето. Стайлс излезна, за да хвърли раницата с вълчето биле, но аз не можех да чакам повече и секунда. Затова избягах и знаех точно къде да отида. У Алисън. Когаго стигнах у тях, се качих на покрива. Алисън беше в стаята си. Когато дръпна завесата, видях отражението си в стъклото на прозореца. Бях върколак. Побягнах. След това усетих, че се ударих в нещо, или по-скоро нещо удари мен. Беше кола. От там излезна бащата на Алисън. Дано да си бях аз, а не върколашката част от мен.
" Татко?" чух гласа на Алисън.
" Какво правиш?" викна тя.
" Изникна от нищото." отвърна разтревожено баща й.
" Да не се опитваш да го убиеш?"
" Разбира се, че не. Изкочи на пътя."
" Съжалявам. Вината е моя." обадих се аз.
" Добре ли си?" попита ме Алисън.
" Да, добре съм. Извинете, че налетях на колата ви. Дойдох само да те видя."
" Сигурен ли си, че си добре?" попита ме баща й.
" Да. Напълно...Трябва да вървя да се подготвям за мача. Ще идваш нали?" попитах.
" Разбира се." отвърна ми Алисън.
" Ще дойдем и двамата." добави баща й.
Просто чудесно.