golden arrow ➳ h.s. [completed]

Chapter 1

Silent's POV

- На къде биеш? – запитах аз, дишайки трудно.

- Говоря за това как този път те го надхитриха. И ми е пределно ясно, че ще го бият в неговата игра, но за сега ще бъде в тайна. – обясни Раян.

- Хари е жив? – ококорих очи, асмилирайки казаното от момчето срещу мен.

- Правилно си разбрала. А сега ще си вървя. Но ако ти трябвам, знаеш къде да ме потърсиш. – гледах го как напуска кафенето без да се обръща.

И тогава осъзнах. Той ме пробваше. Искаше да провери дали някъде там, дълбоко в душата ми е същото момиче. А по интересно беше, че не бях му разказвала за нищо от това, което ми каза. Имах странното чувство, че мога да му се доверя. Затова и скочих на крака, тичайки след него.

Обхванах силно рамото му, а той се завъртя. Усмихнах му се, но не фалшиво както цяла година. А някак по-различно. И знаех, че го знае, защото той също се усмихна.

- Имам нужда от теб. – признах аз, а той ми кимна към колата си.

Последвах го, качихме се в колата и потеглихме. Каза ми, че пътя ще е дълъг. И мога да поспя, ако искам. Но не можех да спя. Не бях толкова доверчива. Въпреки че нещо ме караше да му се доверя. Имаше нещо в него. Нещо добро, познато. Затова реших да му се доверя, без да разпитвам. И без това главата ми бе пълна каша.

И след няколко часа път пристигнахме. Гледката, която се разкри пред мен бе повече от красива. Това бе Далас. Любимата ми част от Далас – горите. А тази гора ми бе повече от позната. Тук идвах да се опражнявам заедно със Зак. Макар и за кратък период от време, той успя да ме научи на някои неща.

- Е, тук сме. Предполагам, знаеш защо те водя тук. – подсмихна се той и се пресегна към задните седалки, а от там извади стрели. Моите стрели! Същите сребърни стрели, които така обожавах. Усмихнах се, някак объркано, а той отвърна със същото.

Слязохме от колата. Огледах се. Бе мрачно, но не достатъчно. Дърветата бяха високи и издължени. Почвата бе тъмна, тревата свежа и зелена. Раян ми подаде стрелите и ми кимна, показвайки ми, че е време да пострелям.

Само че имахме дребен проблем. Не бях стреляла поне от година.. Не бях правила нищо поне от година. Мислех само затова в какво нищожество съм се превърнала. И знаех, че Раян бе прав. Не бе честно да се откажа. Да захвърля онази Сайлънт. Която не приемаше „не" за отговор. Същата Сайлънт, на която не и пукаше кой какво мисли. И истината бе, че ужасно много ми липсваше това момиче. И знаех, че Раян ще ми помогне да си я върна, а заедно с нея и всичко загубено. Щях да си отмъстя, не само за Хари, но и за баща ми. За всичко, което ми причини Оракула.