golden arrow ➳ h.s. [completed]

Chapter 2

Silent's POV

Мина месец от инцидента, които претърпях. С Раян бяхме добре. Но имаше нещо, което той не ми казваше и това определено ме караше да губя доверието у него. Съмнявах се в спасението ни. Някак ми се струваше невъзможни наш приятел да ни е откарал. Сещах се само за един човек, но ми звучеше и също толкова абсурдно. Но имам и други съмнения. Защо го направи? Харесваше ли му да ме вижда долу? Харесваше ли му да ме вижда толкова ранима и изнемощяла. Раян бе прав, трябваше да си върна, което е мое. Защото те не заслужаваха да се смеят последни. Правото бе мое.

А сега не си мислете, че тренирам. Раян имаше други планове за деня. Заведе ме в най-посещавания фризьорски салон в града. Каза, че е адски доволен от него и ме попита дали съм готова за някои промени. Каза ми, че златно ще ми отива, защото щяло да подхожда на характера ми. Въобще не го разбирах, но това момче си го биваше във всяко едно отношение. Ходеше като модел, изглеждаше като такъв и се държеше като някоя кралска особа. Но не надменен, нито нечестен. Напротив. Той бе от онези крале, които всички селяни обичат и подкрепят, защото точно този крал е помогнал за всеки един проблем. Както и да е..

- Отвори очи на 1, 2, 3.. Отвори ги! Боже искам да видя изражението ти! – чух как пляска с ръце.

Отворих очи. Леле, изглеждах.. Леле. И бях адски скромна, а? Да, вероятно. Косата ми бе придобила повече обем от обикновено. Къдриците ми бяха добре оформени и наистина красиви.Този цвят, отиваше ми. Раян бе прав. Както винаги.

Отново върнах поглед на огледалото. Очите ми вече не бяха изпълнени с болка и отчаяние. Онази Сайлънт, която обичах бе там. И се чувствах себе си, някак на място. Харесваше ми това чувство.

Подадох парите на Раян, но той отблъсна ръката ми и ме избута приятелски към изхода.

- Е, принцесо, ще се видим на вечеря. – усмихна ми се и ми помаха. Аз също вдигнах ръката си и му помахах, след което се разделихме.

Обърнах се на петите си и тръгнах надолу по тротоара, когато чух някой да извиква името ми.

- Сайлънт! – обърнах се и видях сива качулка, а под нея видях Луй, който ме погледна с очакване. Е, той наистина трябваше да очаква нещо, ако пристъпеше дори и крачка към мен. Игнорирах го и продължих по пътя си.

- Сайлънт, моля те, почакай! – чух го отново да вика, но просто засилих крачките си.