golden arrow ➳ h.s. [completed]

Chapter 3

Silent's POV

- Замисли се. Зак прилича досущ като Крис. Може те двамата да са братя. Погледни. – отвори нова папка, показвайки ми снимка на Зак и на Крис. Може би си приличаха. Очите, косата, носа, дори малко в усмивката, но не можех да се доверя на Луи. Не можех да се доверя на никого, освен себе си. Защото отново щяха да ме прецакат.

- Не ми даваш нищо, за което да се хвана. Не ти вярвам. – изсъсках аз, а той сведе поглед.

- Мислиш, че онази Сайлънт бе пречка.. Тази е по-лоша. Не ми се мяркай, нито ти, нито той. – казах и взех чантата си. За какъв по дяволите се мислеше? Идва след година, когато всичко е по-зле от всякога и ми обяснява кой е Оракула. И на всичкото отгоре си признава, че всичко е било една голяма лъжа, а за да бъде достоверна е трябвало да страдам. Ами майната им.

- Просто недей да се навърташ около Крис. Толкова ли си сляпа. Винаги щом си около него, викаме спасителен отряд. – остави телефона си той.

- Хаха, а когато бях с Хари? Почти не умрях, но какво толкова, нали? Помниш ли, когато ме зарязахте в Дубай? Знаеш ли какво се случи след това. Пребиха ме, държаха се с мен като с нищожество и пак нищо не ви казах. Знаеш ли каква беше за мен тази година? Знаеш ли колко трудно ми бе да спя, да ям или.. Да живея. Не се меси в живота ми, ясно!?

- Чакай, Сай. – прошепна синеокия, хващайки ръката ми.- Той те обича. – обърнах се и се усмихнах фалшиво.

- Добре. – усещах как очите ми се насълзяват.- Не ми пука. – отвърнах простичко и излязох от заведението.

Вървях бързо, без да поглеждам назад. Бях много ядосана и бях сигурна, че Хари ни е спасил. Някак не можех да повярвам, че е жив. Обаче, ако продължавам да мисля за него или за Луи, щях да се предам, а не трябваше. Раян ми каза, че нямам право на падане. Трябваше да се изправя срещу враговете ми и да им покажа, че не съм се предала и че все още искам да си върна, което е мое.

Хрумна ми идея, която първоначално не бе кой знае колко добра. Но какво пък. Липсваше ми. Затова извадих телефона от чантата си и набрах номера му.

- Сай.. – чух нежния му дрезгав глас.- Как си?

- Честно ли, Зейн? Ядосана. – изпуфтях и се вгледах в нощното небе.

- Защо си ядосана? – попита загрижено най-добрия ми приятел.

- Не е важно. Как си ти? Не сме се чували от доста време. Предполагам и ти преживяваше загуба, по свой собствен начин.