Момичето С Червената Пелерина

Вина

Излязох набързо, използвайки готиния асансьор с вода. Седнах на стълбите пред верандата и зарових лице в ръцете си. Усетих как някой се настани до мен.
-Дилън, остави ме...
-Е, аз не съм Дилън.-обърнах се и видях Томас.
-Съжалявам, Том. Аз съм леко объркана.-казах, опитвайки да замажа положението.
-Трябва да те заведа при някой.-погледнах въпросително.-Време е да премахнеш вината.
-Добре...-казах.
Той влезе в къщата и аз се видях принудена да Го последвам. Върнах се в сградата. Не мислех, че предстои нещо интересно, но жестоко се лъжех. Дилън стоеше вътре и ме чакаше. Погледнах невярващо синеочкото, а той ме побутна. Изпуфтях и отидох при Дакота.
-Къде отиваме?-попитах.
-Тази къща крие доста тайни...-каза загадъчно той и запопна да изкачва стълбите към втория етаж. Като се замисля... До сега не бях ходила там. Главно тренирахме тук. Стълбите бяха доста стари и скърцаха, докато ги изкачвахме. Горе се озовах в малък тесен коридор. Имаше само две врати. Той отвори едната врата и ми направи знак да го последвам. Притеснявах се. Не знаех, какво да очаквам. Озовах се в сравнително просторна Стая с прекрасен изглед от единствения прозорец в нея. Огледах я. Беше една напълно празна стая. Дилън затвори вратата.
-Защо ме доведе тук?-попитах.
-Това е стая, която разбира чувствата на хората. В зависимост от това, какви са те, тя се променя така че да им е от помощ.-леле, звучеше яко и поетично.
-И?-все още не разбирах, а той въздъхна.
-Тази стая изгкежда така заради твоите чувства!-каза.
-Какво трябва да направя? Да купя мебели?
-Долових сърказма ти, Лин, просто се замисли, защо стаята изглежда така!
Замислих се. Тук беше толкова празно. Стените бяха сиви, а прозорецът имаше доста остарели рамки. Навън гледката беше удивителна. Виждаше се част от града, малко гора и част от гробището. Не осъзнах кога се озосах пред прозореца. Наблюдавах и мислех. Това беше главата ми в момента. Изпълнена с вина, която няма никаква стойност. Нещо, което не може да бъде видяно или усетено, но определено оказва голямо влияние. Трябваше да променя себе си. Въздъхнах. В ъгъла на стаята се появи малка маса, черен маркер и много бели листи. Знаех какво да правя. Дилън следеше дрйствията ми. Отидох до масата и застанах на колене. Взех маркера и един от листите. Написах с големи букви "ВИНА". Не знаех какво друго да направя. Листът озчезна от ръцете ми и се озова на стената. Взех друг лист и написах "СМЪРТ". Той също сякаш се изпари и след това се появи на стената, точно до миналия лист. Погледнах ги. Наистина това бяха нещата превзели съзнанието ми. Смъртта и последствието от нея, а именно вината. Имаше още листи, но те изчезнаха. Появиха се на стената, така сякаш аз ги бях надписала. Със същите думи. "СМЪРТ" и "ВИНА". Дори пред прозореца имаше листи. Те закриваха светлината и стана толкова тъмно, че едва виждах.
-Какво значи това?-попитах.
-Смъртта и вината спират достъпа на светлина до теб. Те те карат да живееш в самота, тъмнина и страх. Те не просто тe отделеят от света, но ти пречат да го виждаш такъв какъвто е! Не всичко е смърт, Лин, просто трябва да отвориш очите си, за да го видиш!-каза Дилън, а аз сега осъзнах какво правя. Аз се обвинявах за нещо, над което нямах власт. Как бих могла да спра смъртта? Та аз ли я контролирам? Не! Аз съм само предвестник, не господар! Листите изпадаха и се събраха на купчинка на пода. Пред мен се появи пакетче кобрит с една единствена клечка. Извадих я и я запалих. Пуснах я над листовете и те лумнаха в пламъци. Гледах как изгаряха листчетата. Вината вече си отиваше от мен. Вместо да се виня, трябваше да упражнявам способностите си, за да може следващия път да не допусна смъртта на който и да било. Отидох и силно прегърнах Дилън. Агуших глава във врата му. За пръв път обърнах внимание на парфюма му - нежен и елегантен, галещ сетивата и пораждащ едно усещане на блаженство. Бях увила ръцете си около него.
-Благодаря ти, че ме доведе тук!-казах, като аз едва се разбрах.
-Няма защо...-отвърна и също обви ръцете си около малкото ми, в сравнение с него, тяло и подпря главата си върху моята. Беше толкова успокояващо. Изведнъж почувствах нещо различно към това момче. Досега изпитвах Неприрязъм, а в един момент нещата се промениха. Той показа загриженост към мен и ми даде подкрепа, дори когато бях готова да се откажа. Малко хора са показвали, че мислят за мен по такъв открит начин. Беше нещо ново за мен, нещо непознато. Чувството... Чувството някой да мисли за теб, да го е грижа. Стиснах очите си и изпуснах неволно една малка сълза. Която падна на врата му.
-Защо плачеш?-попита ме той. Говореше много тихо щ, не го бях виждала от тази страна.
-Не знам, аз... Ти... То...-почувствах затруднение да обясня чувствата си. Не исках да ме разбере погрешно. Татуса с цветчетата на ръката ме заболя и тогава осетих нещо ново. Сякаш от сърцето ми тръгна вълна и премина по цялото ми тяло, като премина от мен към Дилън. Той ме прегърна силно.
-Разбирам...-каза и тогава усетих още една вълна от... Чувства, която идваше от момчето.
-Какво, как?-попитах.
-Ти си всичко в едно, а това включва и вещица. Това не е толкова лошо, колкото си чела в книгите. Една от дарбите е да предаваш емоции.
-Значи ти... Го почувства?
-Да...-отделихме се леко, като той хвана ръцете ми в своите.
-Аз също...-отвърнах. Харесваше ми. Чувството да мисли за мен, да ме гледа в очите и... Ах този негов глас. Сега забелязвах всичко, което преди пренебрегвах. Усещах тази вълна от чувства. Беше невероятно! По-добро от думи! По-добро от всяко докосване! Около нас се образува леко сияние.
-Какво е това?-питах.
-Когато две енергии се срещнат и са в пълна хармония се получава сияние.-той се засмя. На мен всичко ми се виждаше удивително. Дилън бавно се доближи до мен. Щяхме да се целунем, но чухме силен писък от долния етаж. Сиянието около нас угасна и ние побягнахме надолу.

Посвещавам тази глава на Дилън, който е в болница сега😰 Ние феновете му сме до него в тези моменти! #PrayForDylan