Момичето С Червената Пелерина

Смърт

Всичко около мен беше тъмно. Не виждах нищо, но чувах стотици гласове. Оглеждах се в търсене на някой, който да ми помогне. Започнах да се плаша. Всеки един глас се забиваше дълбоко в главата ми. Свлякох се на земята и запуших ушите си, но това не помогна. Гласовете се доближаваха бавно и се усилваха все повече и повече. Тогава отворих очи и видях Дилън. Беше някак блед, сякаш нереален.
-Помощ...-само това се отрони от устните му и тогава сързях хиляди червени очи около нас. Гласовете започнаха да ставата непоносими.

Нададох писък и се събудих. Намирах се в колата.
-Дилън!-казах и бързо излязох от автомобилът. Бях задрямала на седалката в чакане да се върнат с Хейл. Отбихме се до малка аптечка в покрайнините на града. Знаех какво значи сънят ми. Нечия смърт! Отправих се с все сила към сградата и влетях вътре. Момчетата разговаряха с продавачката.
-Дилън!-отидох и го прегърнах силно. Радвах се, че беше добре! Притеснявах се толкова много за него!
-Каролин? Какво е станало?-гледаше ме притеснено, а аз се надигнах на пръсти и се доближих до ухото му.
-Трябва да поговорим...-казах и заедно се отдалечихме в единия ъгъл на Аптеката. Поех си дълбоко въздух. Не бях обедена в това, какво точно искам да му кажа...
-Дилън... Аз отново имах един от онези сънища...-казах. Кой може да обясни нещо, по-зле от мен??? Никой!
-С писък?-попита, като изглеждаше учуден.Кимнах.-Коя беше жертвата?-преглътнах една дебела буца в гърлото си.
-Ти...-едва прошепнах и той изглеждаше като вцепенен пред мен. Сведох погледа си надолу и се мъчех да възспра сълзите. Как ли се чувства? Едва ли добре. За мое очудване, той повдигна брадичката ми с пръсти за да го погледна в очите. Без да каже и дума, избърса малките сълзички появили се току що. Придърпа ме силно в обиятията си и ме прегърна. Това беше много успокояващо. Отново усетих как нашите енергии се сливат в едно. Вече свикнах с приятните енергийни вълни, които преминаваха през тялото ми и с красивото нежно сияние около нас. Сиянието!
-Дилън в аптека сме!-каза притеснено, че някой може да ни види. Не знам защо, но нещо ми подсказваше, че всичко около моят необичаен живот, трябва да остане в тайна. Той за мое учудване се засмя леко и ми посочи аптекарката. Сега се загледах по-внимателно в нея. Та тя имаше продълговати уши и очи в изумрудено селен цвят, привидно необичайни за един човек.
-Тя е елф, те са майстори в разработките на отвари и лекарства. И ето за това сме тук. Търсим подходящо лекарство за Картър. Със сигурност ще има нещо подходящо.-каза като леко се усмихна.
-Значи не те е страх?-попитах плахо.
-От какво? Че е възможно да умра? Не... Не се боя от смъртта Каролин, сблъсквал съм се с нея достатъпно пъти и вече не ме е страх. А и ти си до мен, за да ме пазиш.-каза и се засмя.
-И сам не си вярваш!-отвтрнах.
-Не подценявай уменията си, те са силни, когато имаш най-много нужда от тях.-каза, а аз се замислих.
-Какво си шушукате вие там?-попита Хейл, вървейки към нас с някакъв буркан в ръцете си. Вътре имаше нещо подобно на мед, което постоянно сменяше цвета си. Загледах се и се разсеях за момент. Излязохме от Елфската Аптека, когато ги видях отново. Смъртоносно червените очи, дебнещи в гората, от другата страна на пътя. Неописуемо бързо хванах ръката на Дакота и я стиснах силно. Той ме погледна въпросително, а след това проследи погледа ми към гората. Чифтът плашещи очи беше изчезна. Разклатих главата си. Може би се страхувах твърде много и вече ми се привиждаха някакви странни неща. В крайна сметка съвсем скоро потеглихме с колата. Така и не разбрах чия е, но бях сигурна, че не са я откраднали... Е почти сигурна... Загледах се орез прозорецът към гората някъде там, в тъмното отново мернах червени петна. Реших да се стегна и да гледам пътя през предното стъкло. Беше успокояващо. Изведнъж на пътя изскочи то! Вампирът! Знаех си че е там! Усещах го! Той се запъти с все сила към колата а Хейл направи обратен завой, правейки невероятен дрифт! Започнах да се притеснявам. Карахме с около 180 км/час и въпреки това, то ни настигаше! Не виждах изход, а предвкусвах смъртта. Забелязах нещо до моята седалка. Беше червената пелерина. Как въобще се озова тук??? Сигурна съм, че не съм я вземала. Хейл и Дилън си крещяха нещо, а шокът не ми позволяваше да мисля трезво. Взех пелерината и я облякох. Изведнъж друго създание се изпречи на пътя ни. То беше някак по-малко, а очите му имаха розов цвят. Колата спря и всички дишахме учестено.
-Сега какво?-казах.
-Следва битка на живот и смърт...-каза Хеклин и отвори вратата си и излезе. Дилън ме погледна.
-Откъде взе това?-попита яиждайки пелерината.
-Не знам, тя се озова тук!-казах леко паникьосано. Той затвори за момент очи, след това пак ги отвори.
-Обичам те!-каза и излезе от колата. Той... Да не би да? Той ми каза че ме обича?!?! О Боже той ме обича!!! В корема ми запърхаха не пеперуди, а нещо много по силно! Сърцето ми забърза ритъма си и сякаш щеше да изскочи. Никой не ми беше казвал толкова мило нещо до сега! Той ме обича!!! Самата мисъл ме караше да изгубя разсъдака си. Сега се осетих и погледнах през прозореца. Хеклин се биеше във вълчата си форма. Имаще кристално сини очи. Дилън отново мърмореше обичайните неща под носа си, но този път беше ядосан. Виждах го. Двете чудовища бяха огромни - поне четири метра! Не знаех как да им помогна! Елементът ми беше кръв, а те нямат кръв! В бойните изкъства бях добра, но вампирите бяха много по-добри. Пътят беше самотен, но се появи една кола. Тогава нещо в мен примря. Обикновени хора, непододзиращи за този свят, минават оттук... Какво щеше да се случи??? Колата рязко спря пред едното чудовище и опита да обърне посоката. Можех да различа шокът и уплахата по лицето на около трийсет годишният мъж. За жалост вампирът сграбчи колата и я вдигна във въздуха. Чуга се писъци. Той започна да мачка колата малко по малко. Едната задна врата се отвори и от там скочи момиченце с черна къдрава косичка на не повече от седем годинки тя падна на асфалта и Дилън тръгна към нея. Колата беше запратена към дърветата и се разби там. Вероятността да има оцелели освен момиченцето беше нулева. Видях го. Толкова малко, крехко, невинно. Децата винаги са били моя слабост. То плачеше неудържимо... Как си позволяваха да наранят едно толкова нежно създание? Как си го позволяваха?!? В един миг почувствах истински прилив на енергия и изскочих от колата. Покрих главата си с качулката и не знаех какво трябва да направя. Вървях бавно, а всички впериха погледите си в мен. Чувствах силен вятър и неописуем гняв. Едното създание тръгна към Дилън, който помагаше на детето. Застанах на пътя му. Вече внушителните му размери не ме плашеха.  Нададох писък, изразяващ целият гняв, който притежавах. Усетих образуващата се енергия около мен и реших да я направлявам, кото използвах ръцете си. Татуса с цветчетата придоби лилав цвят. Не можех да се контролирам. Образувах кълбо от енергия около себе си и то изведнъж се пръсна, изпускайки моят писък. Помня как земята под мен се тресеше, а аз се намирах във въздуха. Помня лицето на Дилън, предпазващ себе си и детето от необузданата ми енергия... Помня Хейл, който нададе вой към небето и чудовищата, бягащо обратно в сенките... Единственото това... След което изгубих съзнание...

Здравейте! Завърнах се след дълга почивка и се надявам главата да се е получила добре... Съжалявам ако има грешки, но е писана от телефон и ще я редактирам някий ден... Моля да гласувате и коментирате.. Благодаря ви!😊❤💝