Момичето С Червената Пелерина

Мама

Вървях възможно най-бързо, следвана от Дилън, Томас и Хейл. Всеки от тях държеше по една кисийка със странен прах, който уж щеше да ме предпази от духовете. Изведнъж спрях, отворих раницата си и извадих червената пелерина, облякох я. С нея чувствах повече сила и сигурност в едно.

-Сигурна ли си, че тя знае отговора?-попита Дилън.-Защото иначе си губим времето...

-Може да не съм, но поне ще ни насочи, а и... Забрави, няма значение...-Хейл и Томас говореха оживено за пълнолунието след два месеца.Дочух само думите "Синя луна", но пък те се повтаряха във всяко изречение.

-Има значение...-той хвана ръката ми.-Твърде потайна си на моменти, осъзнаваш ли го?

-Да, потайна съм, защото не искам да занимавам хората с проблемите си...-отвърнах и преглътнах. Никога не разкривах пред никой колко много страдах за родителите си. Това ме правеше слаба, а и как бе възможно да съм присъствала на смъртта им. Много неща не ми бяха ясни.

-Споделена болка, намалява...-кой въобще ти каза че ме боли?-Да боли те, не отричай...-Ясновидец, маг или оракул си?-Нормален вещер съм и не чета мисли...-останах с отворена уста.

-Добре... Родителите ми починаха преди толкова време и въпреки всичко не съм го преживяла, окей? Не е момента да говоря за чувствата си, никога няма да дойде този момент.-поясних накрая и видях че наближаваме гробищата. Минах покрай различни гробове но пред един се заковах на място. Надписът беше "Йорин Солс 1968-2008". Стоях и гледах парализирана. На надгробната плоча стоеше мъж, имаше сламено-руса коса и сини очи. Кожата му беше като порцелан - толкова бяла и далечна. Очевидно, че беше дух. Гледаше ме съвсем спокойно и дъвчеше някаква тревичка.

-Твоята плоча видях във видението си!?-казах тихо. Дилън стоеше и ме наблюдаваше.

-С кой разговаряш?-попита Томас.

-С духът на Йорин Солс, не го ли виждате? Видях надгробната му плоча във видението си, деня в който открих цветето. Освен неговата видях имената и на други хора. Секунда...

Наблюдаваха ме сякаш бях луда психично болна старица. Стигнах и до друг гроб. Този на Шарая Маринес. Тя беше удивително красива млада дама. Дългите й руси коси, стигаха до кръста, а зелените й очи пронизваха същността ми.

-Красива е...-казах просто, а тя ми се усмихваше някак далечна, толкова красива усмивка не бях виждала досега!