Момичето С Червената Пелерина

Сила

Главата ужасно много ме болеше. Не виждах нищо и не чувах нищо. Само болка... Опитах да отворя очите си, но без успех. Сякаш бяха залепени. Къде се намирах? Какво се случваше? Спомените ми бяха бледи. Все пак знаех какво се беше случило. Дали съм мъртва? Едва ли... Усетих мириса на дома си. Имах една прекрасна свещ с аромат на лавандула, който усещах точно сега. Опитах отново да отворя очите си и този път успях. Отне ми време на вокусирам върху двете лица, наведени над мен.
-Даяна? Дилън?
-Реши да се събудиш!-извика братовчедка ми, а аз реших да се поизправя в седнало положение. Слънцето тъкмо изгряваше. Всички бяха насядали някъде - Конър, Томас и Изи бяха на леглото на Даяна, а Хейл седеше на земята. Забелязах, че Конър беше добре и даже ми се усмихваше. Изглежда медът със сменящ се цвят, беше помогнал. И точно в този момент, всички спомени изплуваха в съзнанието ми, като безкрайни потоци.
-Какво се случи?-извиках изведнъж.-Всички добре ли сте? Как е момиченцето с къдравата коса?-излях въпросите си върху тях. Всички се изправиха и напуснаха тихо стаята. Дилън остана до мен, като въздиша тежко.
-Всичко се обърка... Онези хора бяха невинни и загинаха... В крайна сметка би трябвало да мине за катастрофа. Момиченцето беше в пълен шок, но вече е добре. Извикахме полиция. Казахме, че просто сме минавали и сме видели автомобилът. Сега е моментът аз да те попитам какво се случи? Как така изведнъж излезе с тази пелерина и избухна, като ядрена бомба!?! Можеше да убиеш всички ни... Е вярно е, че ни спаси, но...
-Радвам се, че поне детето е добре и всъщност следвах вътрешна интуиция! Пелерината просто се появи до мен и аз я облякох... След това ти... Каза неща и излезе и... Тогава видях детето... Аз много обичам децата и в мен се породи гняв и усетих прилив на енергия. Останалото просто се случи. Сякаш... Сякаш съм го правила стотици пъти!-казах, знаейки, че това не ме оправдава. Дилън прокара ръка през косата си и ме погледна в очите. Не можех да разчета нищо по тях. Абсолютно нищо!
-Знам Каролин... Но ще трябва да разбереш, че силата на червената пелерина е твърде голяма за теб! Все още не можеш да я контролираш и това застрашава твоят и животът на другите около теб. Разбираш ли?-кимнах.-Сега се оправяй, защото сме на училище... Аз трябва да проверя нещо многи важно в дървената къща. Ще се видим скоро...-каза и целуна челото ми. Излезе възможно най-бързо. Вярно си е, че все още не се контролирам, но това не му дава правото да ме съди, че му спасих живота! Станах от леглото, чувствах се изтощена. Грабнах един черен клин и една сива тениска на цветя и ги облякох възможно най-бързо. Вързах косата си на опашка и излязох от стаята, грабвайки чантата си от един стол. Всъщност от доста време не бях чистила стаята си.  Щях да се погрижа за това по-късно. В кухнята ме чакаха приятелите ми. Гледаха ме нормалко, все едно нишо не се е случило. Единствено Хейл гледаше в една точла, сякаш обмисляше нещо много серизно. Тръгнахме заедно към училище. Всички си говореха на различни теми, стараейки се да не споменават нищо за снощи. Накрая, когато Изадора говореше за това, че иска да се обучва с някакво специфично оръжие, чието име не чух, аз реших да проговоря. За пръв път от както напуснахме къщата.
-Страхувате ли се от мен?-попитах.Изгледаха ме странно. Изглежда казах неочакваното.
-Разбира се, че не!-отвърна Изи.-Ти си наша приятелка, а и си спасила живота на Дилън, Хейл и малко момиченце. Вярно, че начинът е бил опасен, но важен е резултатът, нали?-засмя се.
-Така е, просто искам да знам...-отвърнах.
Влязох в училището, което искрено мразех. Мислите ми бяха далеч от часът по математика. Какво ли правеше Дилън? И Хейл... За първи път го виждах такъв. Имах лошо предчувствие. Сякаш всичко изглеждаше някак твърде спокойно. Прекалено спокойно... Според мен имаше затишие пред нова буря. Исках да предотвратя всичко, което можеше да нарани някой мой близък. Гадно ми беше, че забърках и Даяна в това. Тези вампири бяха опасни, изглежда това, което търсеха беше твърде ценно. В началото част от мен мислеше, че търсят човек, но вече мисля, че е предмет. И по-странното е, че винаги се навъртат около нас... Около мен! Не търсят мен, защото ако беше така, отдавна щяха да са ме отвлекли, не търсят и пелерината, защото имаха безброй възмижности да я откраднат. Какво тогава търсят толкова ожесточено?!? Изби звънецът и излязох от стаята.
-Хей, Кара, трябва да ходя до библиотеката, за да взема една книга, необходима за проекта ми по история... Моля те ела!-каза ми Даяна.
-Не ми се ходи...-вдигнах рамене.
-Моля те!-извъртях очи.
-Да отиваме...-библиотеката беше малка и разделена на няколко части - според жанра който търсиш. Училищните книги бяха в отделен сектор. Влязохме и миризмата на стари книги, започна да ме дептесира. Обичам книгите, но тези тук ги мразя, защото са на училището. Отидохме в сектора за исторически книги. Бяха подредени по азбучен ред. Търсехме книга на име "Княз на Чест". Нямах търоение да се изнеса от тук. Погледа ми попадна на куп книги със заглавия, които не те грабват по никакъв начин. Меща от сорта на "Короната на Цар Кир";"Красив Залез";"Ключът на истината";"Кралски наръчник" и куп други. Кой нормален ще пропете тези книги??? Най-после открихме необходимата книга и се изнесохме от задушаващата обстановка.
-Дължиш ми много много голяма сума пари, задето влязох тук!-казах посочвайки библиотеката. Братовчедка ми се засмя и кимна в съгласие. Денят беше нормален. Наистина беше твърде нормален. Но кой да знае, че нощта няма да е толкова добра?? Кой да знае???