Момичето С Червената Пелерина

Неочакван посетител

Излязохме от стаята и се спрях точно на стълбите. На вратата стоеше някакво жалко подобие на човек. В него не открих нищо, което да подсказва и капка човечност.То беше застанало на входната врата и ме гледаше. Да речем, че беше мъж, не можех да преценя, поради факта че цялото му тяло беше в кръв. Стоях, като вцепенена, а то... Той? Ми се усмихна по един такъв подъл начин, като накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат. Дилън ме избута настрани, като мина пред мен. Изпъна едната си ръка напред, а другата постави зад гърба си, стискайки моята. Той започна да мърмори нещо под носа си, както правеше винаги, но този път, от върха на показалецът му излезе тънка струйка синя светлина и започна да образува нещо като преграда пред нас. Беше красиво, но и плашещо. Дали щеше да се справи сам? Стиснах ръката му по-силно. Така силно исках да му предам част от своята сила! Така щеше да бъде по-силен! Отново усетих онази приятна енергийна вълна, протичаща през тялото. Дакота стисна ръката ми възможно най-силно и забелязах, че струйките светлина стават все по-силни и по-големи. Имахме щит, но все още твърде слаб. Вампирът тръгна към нас, а ние отстъпихме няколко крачки назад. Той се блъсна в преградата, но не можа да премине. От долния етаж се появи Изадора с два ножа в ръцете си. Петна първо единият и улучи чудовището в рамото. То нададе силен рев и заби дългите си нокти в нашето защитно поле и то се разпадна. Погледнах го. Право в червените му очи! Бяха толкова... Погълнаха ме. Просто ги гледах и усещах гневът му. Нима това беше отчасти човек? В очите му не открих и следа от здрав разум и човешки разсъдък. Момчето до мен тръгна да бяга, дърпайки ме след себе си. Не мисля, че имаше къде да отидем. Този път влязохме в една друга стая. За мое учудване - беше малка, но и пълна с оръжия. Дилън взе някакъв автомат и отново ме замъкна към коридорът. Това момче, вместо да се скрие... Той започна да стреля по вампирът, като куршумите прогаряха дупки в кожата му. Изрева силно се втурна към стената. Мина през нея, сякаш беше направена от памук. След себе си остави една огромна дупка и много петна от кръв. Бях уплашена до смърт. Още не можех да асимилирам случилото се. Как така, опасно създание като това, си бродеше из града???? И какво, по дяволите, правеше тук!? Писък ме изкара от мислите ми. Можех да позная чий е от километри. Даяна! Втурнах се надолу по стълбите като попарена! Вярно, че това момиче често ме изнервяше със споровете, които предизвикваше, но сега... Ами ако беше ранена? Възможно беше онова нещо да й е причинило твърде много болка за един нормален човек. Видях я на долният етаж. Имаше кръв по ръцете и стоеше над някой. Слава Богу, тя беше добре! Тогава видях кой лежеше в ръцете й и отново ми причерня пред очите - може би за стотен път през последните минути. Това беше Конър. Той стоеше със забито парче стъкло в областта на корема. Отидох и клекнах до него.