Момичето С Червената Пелерина

Загадката

Продължаваше да вали, а Дилън ме беше прегърнал и беше толкова прекрасно, че не ми се искаше моментът да свършва. Естествено всяко нещо си има край.
-Сега влюбени мокри кокошки, време е да се приберем някъде на топло.-каза Изадора

-Защо?-попита Дакота.

-Защото не искам най-добрата ми приятелка да настине!-тя дойде, хвана ръката ми и ме задърпа в посока - домът ми. Вървяхме в мълчание. Не знаех какво точно да кажа. Самата аз бях малко объркана, поради самото стечение на обстоятелствата. Вярвате или не - аз все още не осъзнавах важността на всичко това. Понякога, човек не е способен да проумее сложността на нещата. Самата аз бях неподготвена за случилото се. В крайна сметка Каролин отново беше пусната да плува в твърде дълбоки води. Спомних си добрите времена, когато най-големият ми страх беше да остана на поправителен, заради многото двойки по математика. Ах, доброто старо време. Звуча като някоя старица. След като се пробрах, леля ми ме затрупа с въпроси и обяснения колко е безотговорно да се излиза късно през нощта. Аз, както винаги, не се вслушах особено, а само кимах от време на време, понякога казвах "Знам,знам...". Всъщност в ума ми цареше хаос. Обичах да решавам кръстословици и да играя судоку, но гатанките никога не са били любимата ми игра. За жалост това не беше просто гатанка, от нея зависеха повече неща от колкото можех да си представя. И най-гадното бе, че няма как да научиш отговора, освен ако не се досетиш сам. Значи вече съм го виждала? Може би самият предмет е мой? Едва ли, иначе щеше да го каже по друг начин или поне да се досетя. Ако беше нещо в къщата, сто процента щеше да е преминало през ръцете ми. Като дете бях много любопитна и всеки детайл тук ми е добре известен. Изведнъж се сетих за нещо.

-Лельо, днес сряда ли е?-попитах.

-Да, защо? Ох, Каролин, Въобще не ме слушаш, когато ти говоря нещо!

-Съжалявам. Трябва да вървя!-казах и се качих много бързо по стълбите. Отворих вратата на стаята си... Ни по-точно.

-По-полека...-каза Даяна, беше погълната от филма който гледаше. Мисля че беше Хари Потър, или някоя подобна Фентъзи поредица.

-Ставай, трябва да говоря с Хейл за нещо, имаме много работа.

-Аз за какво съм? Много съм изморена.-тя се прозя.

-Цяла нощ ли си гледала филми?

-Почти...-очите й се затваряха. Това момиче не се научи да оставя време за сън.