Момичето С Червената Пелерина

До последен дъх!

От човек зависи дали ще победи или ще изгуби. Не ми ли вярвате? Там е проблема. Човек трябва да повярва на първо място в себе си. Че може да се справи, да пребори трудностите! Иска ми се да вярвам в собствените си умения, но не е ли твърде рисковано? Нямах си никаква идея какво да направя. Погледнах към реката. В съня ми тя всяваше спокойствие и мир. Сега нямах нито едното, нито другото!  Само да можех да намеря ключът на истината. Може би ще се справя и ще спася всички ни. Но кой може да спаси всички? В този миг ми просветна. Ключът е на дъното на поточето. Втурнах се с все сила и нагазих в ледената вода. Стигнах долната част на водопада, а точно до мен дойде и Лемпрорир.

-Нима мислиш че всичко ще е толкова лесно?-попита, а аз съзрях сребърния метал на дъното.

-Не!-изкрещя Шарая.-Не забелязах, как предизвиках бунт сред останалите. Шарая тичаше към нас в студената вода. Започваше да вали. Русите й коси за пореден път ме удивиха с дължината си. Тя се озова за рекордно време при нас. Вампирът я нападна, а тя започна да се отбранява. Справя се перфектно. За жалост водата се размъти и аз всячески търся ключа по дъното. Изглежда като невъзможна мисия.

-Намери ли го?-попита.

-Не!-изкрещях паникьосано. Опипвах дъното с надежда, но предметът сякаш се беше изгубил.

-Не!-изкрещя пазителката и видях как един от висшите с лилавите очи я захапа за врата. Знаех какво е направил. Той я превърна във вампир, а тя няма силата да понесе това и... Ще умре! Хванах я, за да я задържа на повърхността.

-Шарая!-проплаках. Не ми беше близка, но тя умира заради мен!

-Вземи го и повярвай!-каза и едва надигна ръката си от водата и ми подаде това което толкова търсех. Това беше ключа!

-Благодаря!-прошепнах и взех студения предмет в ръката си.

Изведнъж усетих топла вълна, преминаваща през цялото ми тяло. Беше като електрически ток, който те зарежда изцяло. Картината пред мен избледня и се озовах в стая с много огледала. Погледнах в едното. Там стоях аз и махах усмихнато на себе си. Излезе дим и на огледалото се изписа "Човек". Погледнах другото огледало и тръпки ме побиха. Там отново бях аз, но цялото ми тяло беше черно, а очите бели. Онзи странен сивкав дим изписа "Банши".  Побързах да погледна в другото огледало. Там гледах себе си умно, и шептях някакви думи - "Вещица". Следващия ми образ беше като покровителка. Капки кръв се издигаха около мен, а аз не можех да ги видя ясно. Видях себе си като ловец на вампири. Следващия ми образ бе нещо, което все още не бях. Именно-вампир! Червените ми очи гледаха право напред изпълнени със сигурност. Когато видях себе си като върколак се изплаших още. Не знаех че мога да бъда и това. Или поне не изцяло.  Между образа на върколака и на вампира се появи ново огледало. Боях се да погледна, но го направих от чисто любопитство. Там стоях отново аз, но далеч по-различна от всеки образ до сега. Бях нещо изумително. Очите ми светеха в онзи смразяващо лилав цвят, а на косата си имах няколко лилави кичура. На челото ми имаше някакъв странен непознат знак. Това мое невероятно ново аз се беше наметнало с червената пелерина и ми се усмихна.