Money rule the world.

Двадесет и пета глава.

POV: Madison

Лежах на леглото си. Не можах да заспя. Как бих могла? Загубих най - важния човек от живота си. Загубих я. Моята подкрепа, моята упора. Винаги е била до мен - ругала съм, викала съм, карали сме се, но те не ме остави. Моят свят. Моята майка. Отиде си. Тя ни остави. Толкова млада. Едва на 46 години. Имаше толкова живот пред себе си. Три деца, съпруг.

Нищо вече няма да е същото. Няма аз да съм същата. Седнах в леглото си и прокарах ръка през рошавата си коса. Преглътнах тежко. Очите ме боляха, бяха подпухнали, а сигурно и зачервени.

Изправих се и излязох от стаята си. В хола Мери закусваше и гледаше детско. Надали осъзнаваше какво се случва, надали осъзнаваше, че повече няма да види майка си. Баба шеташе в кухнята.

- Добро утро. - казах с преграхналия си глас.

- Добро утро мила. Искаш ли да закусиш? - попита баба, опитвайки се да облекчи болката ми.

Поклатих глава отрицателно. Облегнах се на стената и погледнах в пода.

- Те не дойде, за да ни видиш, нали? Знаела си, че мама се отива. Тук си, за да се грижиш за нас. - заключих.

Баба погледна към мен с насълзени очи и кимна леко.

Изтрих спускащата се по лицето ми сълза и казах:

- Къде са татко и Ноа?

- Баща ти е в погребалната агенция, а брат ти е в стаята си. Приема обажданията и зъвни на най -  близките приятели на майка ти, за да им каже за погребението...

- Днес ли е?

- Да. Но не идвай сама. Извикай Картър. - предложи баба, а аз не отговорих нищо. Върнах се в стаята си.

Взех телефона си и видях, че Картър ми е звънял няколко пъти. Вчера си тръгнах без да му кажа нищо. Той не заслужаваше такова отношение. Набрах номера му.

- Ало? Мади какво става? - каза притеснено той.

- Мама, тя почина снощи.

Той замълча. Явно не знаеше какво да кажа.

- Съжалявам. Веднага идвам у вас.

- Не, не. Моля те, не идвай сега. Ела довечера на гробищата.. ще ти пиша в колко часа. Сега просто наистина имам нужда да съм сама.