Just The Way You Are

Chapter 1

- Но защо още ги няма? - нервничех на входната врата. Родителите ми трябваше да са тук още преди три часа. Щях да закъснея, а имах репетиция за театралното шоу. Отново всичко се въртеше около бебето Роузмари и нейните претенции да не ходи на лагер. Защо им трябваше още едно дете? Не им ли бях достатъчна? - Бабо, звънни им пак. - пришпорих баба за стотен път.
- Елизабет върви да спиш вероятно е заради натрупалия сняг може пътищата да са затворени или не са почистени хубаво. - каза баба и ме попритика към стъпалата за да отида в стаята си.
- Но те обещаха. - изпищях безпомощно. Мразех го онова малкото.
- Стига Ели, опасно е да се пътува посреднощ ще имаш още много изпълнения. - опита се да ме успокои баба, но аз само изпищях тропнах с крак и побягнах в стаята си, където затръшнах вратата и се метнах на леглото. На сутринта баба се появи бледа и с зачервени очи.
- Сърдита съм на всички. - казах и пак се забих във възглавницата си.
- Скъпа моля те трябва да поговорим. - каза баба. Гласа й беше слаб, дори някъде се губеше.
- Не искам. - казах. Как ми се искаше всички да ме оставят на мира. Не им бях сърдита, бях им бясна, не исках да ги виждам, исках да изчезнат, да не са в живота ми, исках друго семейство.
- Миличка мама и татко с в болница трябва да отидем да ги видим. - каза баба и лека тръпка премина по гръбнака ми. Всичко стана толкова бързо, прекалено бързо, в един момент бях до мама, държах й ръката, тя отвори очи, но погледа й премина през мен гледаше право през мен и все едно не ме виждаше. Миг след това затвори очи и всичко започна да пищи, нахлуха лекари и я отскубнаха от мен. Последва дълга нощ и никой не ми казваше нищо. - Ели искам да останеш силна въпреки това, което ще ти кажа знам, че ще ти е трудно, разбирам го, но моля те остани силна. - започна баба и започна да ме обзема горчивина. - Мама и татко ги няма, но ни гледат от небето. Те винаги ще са с теб, физически не, но помни че винаги ще те гледат от небето. - каза баба и аз побягнах. Влязох в малкия параклис до църквата и паднах пред иконата.
- Моля те, моля те, върни ги обратно. Ще бъда послушна, моля те върни ми ги обратно, аз ги обичам винаги съм ги обичала, моля те върни ги, не мислех това, което казах преди, че искам ново семейство, моля те върни ми моето обратно. - замолих се на иконата и сълзите започнаха да се стичат една след друга по бузите ми.

- Елизабет, Елизабет, събуди се. - гласа на госпожа Фийс пропука стената, която ме държеше в този сън и аз подскочих на мястото си. Нямаше ги, не бях в болницата, не бях на 12. Бях на 17 в училище и всички ме гледаха странно, а аз се опитвах да си поема въздух. Госпожа Фийс само поклати сърдито глава и ми показа вратата, изпуфках, взех нещата си и излязох. Случваше се веднъж в месеца, все същия сън от шест години и половина. Нищо не се променяше, а толкова исках да съм с тях, да се държах по-добре с родителите си, да не се бях карала с тях, да им бях казала колко много ги обичам, но не аз трябваше да се държа като някакъв шибан егоист. Бях малко разглезено лекенце, вечно негодувах, винаги трябваше да има някой да ми играе по свирката, исках внимание и бях свикнала да го получавам. Всеки един ден от тези шест години аз не спирах да се мразя и да се обвинявам. Аз трябваше да съм тази, чийто живот да спре до там и без това не правех нищо смислено. Излязох от училище и тръгнах към болницата за да видя Роуз. В Лондон времето си беше обичайното, както в повечето дни, въздуха беше влажен и тежък понякога имах чувството, че мога едва ли не да се удавя. Отдавна се примирих с факта, че косата ми винаги ще се накъдря от влагата и просто се предадох в борбата да я поддържам права, нямаше смисъл и само си хабях нервите. Забързах крачките си защото скоро щеше да завали, беше мрачно, небето беше тъмно синьо нашарено с големи черни облаци. Въпреки, че почти бяхме зима още се намираха жълтенеещи или кафяви листа да се търкалят навсякъде заради вятъра, точно няколко такива се завъртяха пред лицето ми и аз се обърнах с гръб докато вятъра поспре. След десетина минути бях в болницата, още щом влязох ме лъхна топла вълна и махнах шапката и шала си.
- Здравей, мила не си ли подранила мъничко? - попита Сара, която се грижеше за графика на лекарите, разпореждаше се със сестрите и отговаряше къде да се настаняват пациентите. Познавах я още от инцидента, след два месеца в болницата лекарите се отказаха да оперират сестра ми защото беше прекалено малка и имаше голяма опасност за нея, но същевременно трябваше да й се полагат ежедневни грижи от специалисти. Всеки ден инжекции и хапчета, прегледи през няколко часа в случай, че изникне нещо.
- Днес ме пуснаха по-рано от училище. - отговорих, а Сара се усмихна.
- И двете знаем, че не са те пуснали, а си си тръгнала. - каза и аз кимнах. - Мисля, че в момента Роуз е малко заета, но все пак я посети. - продължих напред по коридора докато не стигнах нейната стая. Открехнах лекичко вратата, Роуз стоеше на леглото си и успокояваше едно малко момиченце. Роуз винаги ме изумяваше, винаги е била енергична и обичаше да общува с хората, като малка не млъкваше, беше толкова контактна винаги намираше общ език и сега беше така въпреки затрудненията в общуването ни. В следствие от катастрофата Роуз временно загуби слуха си и в опитите си лекарите да я излекуват без операция влошиха нещата и увредиха и гласните й струни. От тогава си общуваме със знаци или езика на глухонемите. Тя го прие, аз не. Нямаше да я оставя в това положение, все още имаше надежда да се оправи, но трябваше да събера още пари за операциите и следващите ги терапии плюс лекарствата и какво ли още не.
- „Джени, сестра ми" - Роуз направи жест и момиченцето се обърна в моя посока, усмихнах й се и я поздравих. Оставих ги двете и излязох да пуша.
- Няма да й помогнеш като си вредиш, трябваш й здрава. - каза една от лекарките зад мен.
- Ако ги спра ще изперкам тотално. - казах.
- Има и други начини да изкараш напрежението. - ох защо всеки ми четеше конско? Живота си беше моя, решението да се тровя и да умра си беше мое. - Както и да е няма да ти се меся. - каза и си тръгна. Седнах на студената земя и опрях гръб в стената, телефона ми прекрати взирането ми в голите клони на отсрещното дърво.
- Кажи Алис? - отговорих, беше мениджърката ми.
- И аз се радвам да те чуя Елизабет, изпратих ти самолетния билет за Рим, надявам се не си забравила, че имаш участие. - каза Алис. Да сякаш можех да забравя толкова лесно.
- Знам Алис. - отговорих и й затворих. Не ми беше до речите на Алис как трябва да се държа. Доизпуших цигарата си и се върнах обратно при Роуз. Разказахме си как е минал деня ни.
- „Пак сънува мама и татко нали?" - попита и аз кимнах. - „Трябва да престанеш да се турмозиш, знаеш, че не си виновна." - продължи Роуз и впи сините си очи в мен, виждах, че се тревожеше, не исках да споря с нея. Започнах да описвам малки фигурки с пръста си по ръката й. - „Искам да си починеш, поне за месец." - допълни като повдигна брадичката ми за да я погледна.
- „Роуз, нямаме време. Ще си почивам след като съм сигурна, че си добре." - казах, а Роуз направи отегчена физиономия. Тя никога не разбираше колко крехко беше състоянието й, точно сега беше правилния момент да се направи операцията й и шансовете да се възстанови напълно бяха доста обещаващи, но с всеки изминал ден можехме и да пропуснем шанса си всичко зависеше от това кога ще успея да събера парите или по-скоро какво ще измисля за да събера парите.
- „Аз съм добре така. Ели ти си тази, която се нуждае от помощ." - каза и ме прегърна. На моменти се чувствах така сякаш тя беше по-голямата, а не аз. Аз трябваше да съм тази, която винаги да я успокоява, а не тя мен. Стояхме просто така гушнати, по едно време отговарящия лекар дойде за да я прегледа, дадоха й хапчетата и пак се сгушихме една в друга. Виждах как умората надделява и погледа й примрежава, постепенно клепачите й натежаха и се отпусна. Завих я хубаво и лекичко започнах да си играя с косата й, винаги я успокояваше. Щях да направя всичко по силите си за да може отново да чуе всички заобикалящи я звуци, да може да чуе собствения си глас отново, независимо какво щеше да ми коства щях да го направя. Постоях още известно време докато се уверя, че спи спокойно, оставих любимите й сладки, плодовете и сока, който искаше в малкото шкафче до леглото й и излязох от стаята. Поздравих няколко сестри и лекари и излязох от болницата

***
Бях изморена, дори не гледах какво слагам в куфарите си. Миналата вечер бях бавачка, след това отидох да почистя в близкия ресторант и се прибрах късно, а само след час трябваше да съм на летището. Бях сигурна, че ще изпусна полета си. Както и предположих ми се налагаше да бягам до летището, но успях. Щях да съм в Рим цяла седмица и имах участие в няколко ревюта, което беше добре, колкото повече изяви толкова по-голямо заплащане. Идеята да съм модел не ми харесваше, но за нещастие това беше единствената ми опция. Хората си мислят, какъв кеф може да се запонаеш с някоя известна личност, да си намериш богат приятел, плащат ти много, дефилираш с най-новите дрехи, получаваш огромни отстъпки от марковите бутици, затрупан си с дрехи. Но за мен беше цирк, един голям нелеп цирк спретван за хората, които не си знаеха парите и се чудеха къде да ги пръснат. Нека сме реалисти дизайнерите на правеха дрехите си за хората със средностатистически доход, правеха ги за музиканти, актьори хора които щяха да дадат луди пари за две педи плат, който щяха да облекат един път. Друг е въпроса колко бяха удобни въпросните дрехи. И в заключение за тях бяхме закачалки с крака, все едно се намираха в гардероба си и закачалките и се разхождаха напред назад за да могат те да си изберат дрешката. Поне аз се чувствах така. Полета ми не беше нищо особено, през половината време спях, а през другата половина слушах музика и се бях отнесла. Момчето до мен постоянно ме гледаше, а когато обърнех очи към него той правеше някакви глуповати движения опитвайки се да изглежда така сякаш не ме забелязва. На няколко пъти едва се сдържах да не се засмея. Пристигнах привечер и докато се размотавах из летището за да събера багажа си, а после да открия хотела си стана късно. Направо се шмугнах в леглото си и заспах.