Just The Way You Are

Chapter 15

Elizabeth's POV

- Елизабет? - чух името си веднага щом затворих входната врата зад себе си.Зейн и Пери стояха един до друг гледайки ме притеснено.
- Ъмм... здравейте. - поздравих ги объркано. Не очаквах никой, а още по-малко те. Едва сега осъзнах колко зле съм всъщност. Щях да падна поне пет пъти само докато си събуя едната обувка и имах чувството, че ако се наведа още веднъж ще падна и нямаше никакъв шанс да стана от пода.
- Пол ми каза и с Пери решихме да видим как си. - обясни Зейн.
- Оу благодаря, но няма нужда, добре съм. - казах опитвайки се да си придам по-ведър вид, но по израженията им явно номера не се получи. Замислих се в колко от всички пъти в които хората ме питаха как съм дефакто казвах истината, но на кой му пукаше? Хората задаваха въпроси от учтивост, дори и да кажех, не не съм добре на път съм да се срина и най-лошото е че този път се опасявам, че няма да мога да стана ефекта щеше да е същия както да кажа да добре съм.
- Зейн помогни й да отиде до леглото аз ще направя нещо за хапване. - разпореди се Пери и изчезна в кухнята. Зейн ме придържаше да не падна по стълбите и слава богу иначе наистина щях да се търкуля надолу.
- Наистина не трябваше да идвате, мога да се грижа за себе си. - промърморих, а Зейн завъртя очи.
- Виж няма смисъл да се правиш на силна, а и никой не бива да минава сам през нещо такова. Искаш ли да изляза за да си облечеш нещо с което ще ти е по-удобно? - попита и аз кимнах. Пери и Зейн наистина успяха да ме изкарат за момент от проблемите за което им бях адски благодарна. Роуз беше добре и организма й приемаше новите медикаменти, а аз трябваше да пия някакви успокоителни, които се предполагаше, че щяха да предотвратят кризите. От две седмици с Найл бяхме в някакво относително примирие, след две три големи кавги в които можех спокойно да кажа, че му затворих устата подобаващо.
- Казах ти да не разместваш наградите. - повиши тон отново докато разместваше като полудял наградите.
- Трябваше да почистя. - оправдах се. Прекарвах някоя друга вечер в къщата му и реших да направя нещо добро и да почистя и пооправя, но вместо някакво насила смрънкано благодаря получих хокане.
- И реши да пипнеш рафта след като ти казах да пипаш всичко НО НЕ и наградите? - сопна се насреща ми. Въздъхнах силно, което го раздразни повече. - Не ми въздишай! Казах ти, 100 пъти ти казах да не ми подреждаш нещата НАЙ- ВЕЧЕ рафта с наградите. - продължи да мрънка. Имахме същия спор за хаотично разпръснатите навсякъде дрехи, шапки и обувки и след голям натиск от моя страна победих.
- Добре, схванах спри да мрънкаш. - казах, а той се ококори насреща ми отново подразнен от думите ми.
- Не мрънкам и не ми прави фасони, ясна си ми кога се съгласяваш и кога ми правиш фасони. И вече забрави да местиш наградите. - продължи да мърмори. Последваха още негодувания от негова страна, които реших да игнорирам.
- Хубаво Найл, схванах няма да пипам скъпоценните награди. Господи придаваш такъв драматизъм на нещо толкова глупаво. - измърморих последното по-скоро на себе си отколкото на него.
- Моля?! Наградите не са глупави! - развика се отново.
- Добре мамка му спри да ми крещиш! - извиках прекъсвайки поредното мърморене.
- Ти ме предизвикваш и изкарваш мен виновния. - извика хвърляйки вината отново върху мен. Редовния сценарий на караниците ни, започваме нещо, викаме си един на друг след което Найл прехвърля вината изцяло върху мен.
- Добре ето аз съм виновна. Аз разместих наградите след като ти ми каза да не го правя. Аз съм виновна, а сега млъкни по дяволите. - извиках и излязох от стаята оставяйки самодоволно усмихнатия глупак зад себе си. На моменти ме изкарваше извън всякакъв контрол. - Хей аз гледах това. - изписках когато Найл взе дистанционното и обърна на футбол.
- Моя къща мои правила, забрави ли? - попита и ми се усмихна сладко.
- Ти си ужасен. - изпуфках и станах от дивана само за да му направя място да се опъне спокойно.
- Така и така си правя, донеси ми една бира. - каза. - Моля. - допълни.
- Оу не ми се рискува току виж разместя нещо все пак къщата си е твоя. - подразни го и той изръмжа. С неговите камъни по неговата глава. - Каквото и да искаш можеш да си го вземеш сам. - измърморих докато търсех за соленки или фъстъци из шкафовете. Найл застана до мен и наблюдаваше внимателно всяко мое движение докато търсех из шакфовете. - Спри. - казах остро като се отдръпнах на ръка разстояние от него.
- Да спря с какво? - попита и се доближи, а аз направих крачка назад и гърба ми опря хладилника. Въздъхнах и го заобиколих, а той продължаваше да ме гледа, което ме изнервяше. Мразя когато хората ме гледат, имам чувството че виждат абсолютно всичко какво мисля, какво чувствам.
- Да ме зяпаш. Странно е, плашещо е, а и мразя да ме гледат. - отсякох.
- Модел си ако не се лъжа работата ти е хората да те зяпат. - изтъкна и аз изпъшках. Защо изобщо водехме този разговор?
- Не наистина спри. - казах по-спокойно. През цялото време наблюдавах как Найл се доближава до мен, прокарва език по устните си съвсем леко и в следващия миг ме целуваше. Отвърнах му, защо, не зная и аз и ако не беше Найл и предразсъдъците ми към него бих казала, че ми хареса.
- Сега по-спокойна ли си? - попита гледайки ме в очите. Обмислях думите си и бях на прав път докато целувките му не продължиха да се спускат надолу към врата ми.
- Какво правиш по дяволите Найл? - извиках дръпвайки се от него. Той ме погледна и се подсмихна самодоволно.
- О моля ти се не се прави, че не ти хареса. - отвърна и ми трябваше само това за да избухна.
- НЕ! Представи си не ми хареса. И знаеш ли какво писна ми! Дойде ми до гуша от вечно променливите ти настроения и желания. Не съм ти играчка. Аз съм човек със собствен живот и чувства, не временно развлечение с което да угодиш на огромното си его. - извиках и преди да му оставя шанс да каже каквото и да е си тръгнах. Нямаше да го оставям да прави каквото си иска с мен. Нямаше да си мълча само защото разчитах на парите му. Беше доста глупава идея да изляза без връхна дреха, а само по потник когато навън е кучешки студ, но предпочитах да премръзна отколкото да се върна. Обвих тялото си с ръце и седнах на една пейка близо до реката. С какво заслужих живота ми да се провали толкова? Какво ли не бих направила да върна отново онези дни в които единствения ми най-голям проблем беше бебето Роуз от което ревнувах с цялото си същество. И в допълнение на целогодишно вкиснатото ми настроение наближаваше Коледа, рождения ми ден, годишнината от смъртта на родителите ми, деня в който живота на малката ми сестричка започна да зависи от хапчета. Преди този ден имах мечти, сега нямах нищо. Хората винаги казват, че надеждата умира последна, докато не се сблъскаш със суровата действителност където надеждата не означава нищо, където трябва да разчиташ само и единствено на себе си. Моите надежди отдавна умряха и честно казано ми е по-добре без тях. Надеждите ни карат да продължаваме, те са причината сутрин да ставаме и те са причина за разочарованията ни, отне ми време да го осъзная, че колкото повече се надявах толкова по-болезнено ставаше всичко. В моменти като този исках да захвърля всичко и просто да се откажа. Исках поне един ден да не се тревожа за някой друг освен за себе си. Бях се вглъбила в себе си и пукането на клноки ме накара да подскоча и да извърна рязко глава назад.
- Защо си гола навън посреднощ? - почти извика Крис и бързо съблече суитчъра си и ми го подаде. Взех го и го облякох обмисляйки какво щях да му кажа. Със сигурност нямаше да бъде „Хей скарах се с фалшивото ми гадже, с което хич не се понасяме." не беше изключено.
- Прилоша ми, знаеш пристъпите ми. - казах. Крис не веднъж ме бе водил до медицинската сестра заради припадъците ми и беше наясно с тях.
- И се втурна гола? - попита оглеждайки ме скептично, а аз само повдигнах рамене. - О не на мен тия, казвай какво става Ел. - подкани ме.
- Няма нищо Крис, казах ти. А ти какво правиш толкова късно навън? - смених темата.
- Прибирам се. Не ми казвай нека позная, проблеми с гаджето, прав съм нали? - попита и бях напълно сигурна, че очите ми са ме издали. - Знаех си. Казах ти, предупредих те че правиш грешка, но ти не че не. Знаеш ли голям си инат Елизабет и е крайно време да се научиш да се вслушваш в хорските съвети. - започна да ме смъмря, а аз гледах в краката си.
- Аз бях виновна. Напоследък му се струпа много и се скарахме, както и да е ще се сдобрим. И точно ти недей да ми даваш съвети, моля. - казах по-скоро раздразнена. От къде на къде той щеше да ми казва къде греша и къде не при положение, че винаги аз бях тази благодарение на която се измъкваше на косъм от проблемите.
- Да бе. Просто го приеми, направи грешка, той не е за теб. - продължи Крис.
- Спри да ме поучаваш! - изсъсках, а Крис въздъхна.
- Знаеш ли Ел наистина не мога да те разбера, държиш се различно и то не по добър начин. - отбеляза и отново започнах да се дразня.
- Тогава спри да се опитваш да ме разбираш! Дори не мога да разбера защо по дяволите ми говориш след като не одобряваш решенията и поведението ми! - извиках и съблякох суитчъра му. Подадох му го и станах. Крис ме дръпна и отново се върнах на първоначалното си място. През цялото време избягвах погледа му.
- Елизабет стига! Знаеш, че не искам да кажа това. - защити се. Проблема беше, че той наистина го мислеше, че за него се бях променила и ме имаше за някакъв боклук едва ли не, което ме нараняваше ужасно много.
- Точно това мислиш Крис. Познавам те. - казах.
- Знам, но точно тук грешиш. Виж наистина ми пука за теб и просто ти казвам, че направи грешка и не искам да го приемаш така все едно те съдя. Аз.. и аз правя грешки и най-голямата ми е че те оставих да се занимаваш с този идиот, който явно не те оценява ни най-малко. - каза на един дъх. Обхвана с ръце лицето ми и ме погледна в очите след което устните му съвсем невинно се допряха до моите.