Just The Way You Are

Chapter 2

Мразех суматохата около ревютата, навсякъде бягаха истерични хора, а някои от моделите бяха непоносими. Исках час по-скоро да събера нужната сума, да се осигуря, че Роуз е добре и да се разкарам от цялата тази помия с моделството. Знаех, че щеше да става все по-трудно и по-трудно да си намеря ангажимент без да мина през леглото на някой застаряващ чичко, а аз категорично нямаше да стигна до там. Колкото повече ти се качва нивото толкова повече губиш себе си, момичетата от по-височайшите рангове бяха на ръба на анорексията, ходещи скелети без душа, със слава че са минали през безброй чужди легла, някои посягаха към алкохола и наркотиците с една дума превръщаш се в пълен боклук само за пари. Наистина се нуждаех от пари в момента, но никога нямаше да стигна до там.
- Елизабет облечи се! - повика ме организаторката на шоуто. Грима и прическата ми бяха готови, станах от мястото си и отидох да се обличам. Цяла вечер щях да се мъча на нечовешко високите обувки, защото размерите ми не бяха перфектни. Четири момичета бяхме избрани като по чудо отчасти защото критиците критикуваха, че дизайнерите избират модели с форми които не са присъщи за обикновените хора и ето ни нас, да доказваме, че дизайнерите не подбират перфектни модели. Само дето останах без крака от кукилите на които задължително бях. И докато така си блеех наоколо дойде моя ред, затворих очи за две секунди и си поех дълбоко дъх след което продължих напред. Излизайки на подиума попадах в един миниатюрен мой измислен свят и игнорирвах всичко около себе си. Не обръщах внимание на прикованите в мен погледи, обсъждащите ме хора, бях си само аз и мислите ми. Имах да представя три рокли. Нямах търпение да се прибера обратно вкъщи, бързо се преоблякох в моите си дрехи, махнах грима си, разпуснах косата си и прибрах „подаръците си". На излизане се сблъсках с Алис, която ми подаде един плик с хронорара ми и отиде да върши нейните си длъжности. Някои от момичетата се оговаряха да празнуват и тук нещата не бяха с нищо по-различни от гимназията, имаше си групичка на готините и загубеняците и естествено аз и тук си бях загубеняк, явно ми е вродено.
- Извинявай ти си Елизабет Евънс? - попита ме някакъв мъж. Огледах го въпросително, а той схвана отговора ми. - Приятно ми е казвам се Пол Хиджинс и имам предложение за теб. - все още стоях и го гледах изпитателно.
- Слушам. - отговорих като го насърчих да говори. Предложението му беше странно. - Вижте обещавам, че ще си помисля и до седмица максимум ще ви се обадя с решението си. - отговорих и той кимна.
- Разчитам разговора ни да си остане личен. - каза като оправи яката на якето си.
- Със сигурност. Е до чуване. - казах и излязох от залата. Времето беше гадно и не ми се рискуваше да пътувам късно вечерта, още една нощувка в Рим нямаше да ми навреди.
- Благодаря ти че ми помогна. - каза Крис докато събираше пластмасовите чаши разпиляни по пода.
- За нищо. - отговорих и се усмихнах. Крис, златното момче на гимназията, изявения ни спортист. Крис беше един от малкото хора в училище, които ме виждаха, че съществувам, а за „популярните" да не говорим. Другите момчета от отбора му не са с нищо по-различни от надутите спортистчета, които дават по филмите. Понякога отнасях някоя друга подигравка и от тях, но най-непоносими бяха мъжоретките естествено. Всеки божи ден едно чувах едно и също, обидите им и подигравките не станаха с нищо по-оригинални както и самите те. За повечето хора да се добереш до „популярните" се свързваше с това да си с последните модни дрешки и най-новия модел телефон, е грешка, сложат ли ти веднъж етикета загубеняк си оставаш загубеняк без значение дали с с обувките от новата колекция на Прада и с най-скъпата чанта на Гучи.
- Е значи пак беше на ревю? - попита Крис като взе черния чувал от ръцете ми.
- Аха. - смутлевих. Стига, не се дръж като загубеняк! Добре де малко си падам по Крис от седми клас, само че за него бях малката сладка Елизабет колкото и да се опитвах да променя това. Той ме канеше на всеки свой купон и аз винаги бях така добра да му помогна да почисти, понякога му обяснявах някой друг урок и нищо, нищичко.
- Ел какъв е най-подходящия начин да покажеш на момиче че го харесваш? - въпроса му изпрати сърцето ми в стомаха ми.
- Защо мен питаш? - отговорих на въпроса му с въпрос.
- Ами ти си момиче. - отговори и аз вдигнах поглед от масата към него.
- Добре, че ми каза. - казах и двамата се засмяхме. - Е и коя е щастливката? - подкачих го и в главата ми започнаха да се развиват различни сценарии как застава близо до мен, поглежда ме с тези шоколадово кафяви очи и ми признава, че ме обича и че е бил сляп толкова време или как направо ме придърпва към него и ме целува с тези пухкави плътни розови устни. Да знам въображението ми е маааалко извън контрол.
- Кали от 10 клас. - каза и се изчерви, а моите фантазии се превърнаха в пепел и вятъра на разочерованието ги отвя. Кали беше кандидат за престола на Мия, главната мъжоретка или кралицата кучка както аз я наричам. Е Кали не беше толкова злобна, но беше малко резервирана и с това имам в предвид, че имаше няколко опита да ме унижи, но аз й затворих устата подобаващо. При спомена се усмихнах горда от себе си.
- Виж ти, знам ли говори с нея. Покани я на среща и така, направи нещо сладко. - казах и сърцето ми натежа. Да гледаш как губиш момчето което кара сърцето ти да изхвъкне и изпраща пърхащи пеперудки в корема ти не е от най-невероятните чувства. Сбогувах се с Крис и си се върнах у дома, имах чувството, че някой ми е изкарал всичките вътрешности. На моменти, когато емоциите ми идваха в повечко получавах кризи и в момента една такава се заформяше и скоро щеше да ме връхлети с всичка сила. И се започна, сърцето ми сякаш се сви, въздуха започна да не ми достига и започнах панически да се опитвам да си поема само глътка въздух, но сълзите ми пречеха и паниката ми надделяваше. Всичко отмина след около десетина минути. Развих тези кризи след смъртта на родителите ми и след всички лекари и терапевти излезе че всичко е в главата ми, така и не се научих как да се контролирам. Обърнах се по гръб на леглото си и се загледах в тавана и малките звездички залепени по него. Въздъхнах тежко и станах, затърсих визитката на господин Хиджинс из чантата си и започнах да набирам написания номер. Четири сигнала по-късно и бях на ръба да се откажа, но точно на време и той отговори.
- Да? - попита.
- Ъм господин Хиджинс? - попитах като си играех с визитката му.
- Да. - отговори изчаквайки ме.
- Аз съм Елизабет Евънс миналата седмица разговаряхме с вас, на модното ревю в Рим. - казах леко притеснена.
- Да разбира се. Е какво реши? - попита и аз затворих очи.
- Съгласна съм. - казах вероятно допускайки друга огромна грешка в живота си, но пък сякаш можеше да се развият нещата по-зле отколкото бяха. Разбрахме се да се видим след два часа и да обсъдим всичко. Станах и се изкъпах, изсуших и изправих косата си, само си сложих крем за изравняване на тена, спирала и съвсем тънка очна линия. Облякох се по-семпло, бяла блуза, тъмно сини дънки, любимите си боти и палтото ми и бях готова. Разбрахме се да отида в една агенция в индустриалната част на града. Сградата беше огромна, рецепциониската ми помогна да се ориентирам към кабинета на господин Хиджинс.
- Здравей Елизабет. - посрещна ме господина и аз му се усмихнах учтиво. - Влез, моля. Искаш ли нещо, кафе? - попита. След малък размисъл се съгласих на кафе. - Знаеш ли на първо време си мислех, че няма да се съгласиш. - отбеляза.
- И аз, но размислих. - казах докато разбърквах кафето си.
- Така работата ти е проста, нищо сложно. Вероятно веднъж, дваж в месеца ще ни се налага да ти се обаждаме. Та на въпроса защо? Повечето момчета от групата вече са обвързани без Хари и Найл, с Хари въпроса е малко по-сложен, но те наемаме да си до Найл защото в момента той минава през някакъв странен период в който се държи малко неубоздано и медиите не спират да го нападат. И тук идва твоята роля, когато се предполага, че е обвързан той ще трябва да се държи по-улегнало, а и колкото и да е слуховете за връзката ви ще са по-добри отколкото слуховете къде е прекарал ноща. - каза Пол. Супер, трябваше да се залепя за някакво разглезено богаташче, чиито живот се състоеше в това на кой купон да отиде първо. Близо два часа Пол ми разясняваше всичко, какво трябваше да казвам ако някой ме попита нещо, как трябва да се държа ако има чужди хора около нас и такива неща. Щях да прекарам месец и половина плътно до Найл, а след това щяхме да се виждаме рядко, по два три пъти в месеца колкото да ни снимат и да се поддържа илюзията че сме двойка. Подписахме договор в който се съгласявам на това и че щях доста да си изпатя ако разкажа на някой истината и общо взаето на какво точно се съгласявам. Договора беше за пет месеца и в зависимост от това как ще се развият нещата можеше да се преподпише. След като приключихме отидох в парка близо до реката и започнах да осмислям всичко. За първите два месеца в които щях да съм до Найл, щях да получа грубо по около 80 000, което изкарвах на най-малко 14 ревюта. И идваше другия проблем, леля, след смъртта на родителите ми тя беше обявена за наш настойник. И на нея не й беше лесно, да си на 26 и да ти натресат две малки момиченца и да бъдем честни не беше лесно да се справи с мен. Тя не искаше да започвам от толкова малка с моделството, но така и не я послушах. Винаги правех каквото си искам. Хванах си едно такси и казах адреса, след десетина минути бях пред къщата й.
- Здравей лельо Джена. - поздравих я, а тя се показа от кухнята и ме огледа подозрително.
- Не, че нещо, но какво е станало изглеждаш ми...подозрителна? - попита и аз се засмях.
- Не, че нещо, но ти си в кухнята и готвиш, а после аз съм подозрителната. - леля Джена, не беше най-добрата готвачка, можеше да си сготви нещо бързо и лесно колкото да не умре от глад.
- Шефа ще идва имаме важен проект и искам да се представя добре. - каза и аз само повдигнах вежда.
- Не е това което си мислиш - каза като посочи с морков в моя посока.
- Ти винаги казваш, че аз не мисля така че. - отговорих и тя завъртя очи. - Такааам имам да говоря нещо важно с теб. - казах и видях как пребледня. - Пауза преди да ме убиеш! Намерих си работа, е не е работа, но ще получа доста пари, поне за първата операция на Роуз. - казах бързо и леля излезе от кухнята.
- Не каквото и да си намислила този път Елизабет, обещах на родителите ти че ще ви пазя.
- Виж просто ще се правя на приятелка на някакъв певец, колкото за пред камерите. - казах и близо час я убеждавах и най-сетне се пречупи. Помогнах й с вечерята и се прибрах в къщата на родителите ми.