College Love Or Something More

ТРИ

Вече тичахме към колежа, бягайки, разливах от кафето си, но това нямаше значение, аз закъснявах, а това не беше никак добре. Стигнахме пред високата остъклена сграда. Величествена е. Насочихме се към входа, но преди да стигнем до него трябваше да изкачим поне стотина стъпала. Защо за бога съм с тези обувки? Сега ми е още по-трудно да се катеря по стълбите. Извадих телефона от чантата си, за да погледна часа, беше 08:10ч. и ние щяхме да закъснеем. Аз имах час по изкуства на третия етаж, а Джо беше на втория и имаше час по музика. Вече дишайки тежко катерех стъпалата едно по едно. След мъчителното изкачване, вече бях горе, оправих роклята си набързо и се насочих към входа. Там стояха двама високи мъже. Това беше охраната. Леко притеснена и очевидно закъсняваща аз се насочих към там.

- Добро утро, г-це, накъде отивате? – попита ме единият.

- Имам час по изкуства при Елизабет Джеймс. – казах, гледайки към безизразното му лице. След което той се отдръпна от вратата, за да мина, обърнах се към Джо намахнах му и му казах, че ще го чакам в почивката след първия час. Погледнах телефона си, беше 08:20ч. Ооо, не! Закъснявах, а това никак не беше добре. Насочих се към асаньорите с бърза крачка, все още стисках пакетчето със закуската си. От бързане не хапнах нищо. Натиках пакетчето в чантата си и натиснах копчето за асансьора. Беше на някой от горните етажи, чаках го 2 минути, тъй като сграда беше на цели 11 етажа. Пристигна, вратите се отвориха и.. О, НЕ! Той беше вътре, облечен в тъмно син скъп костюм, с папионка в същия цвят. Косата му беше също толкова перфектна, както и последния път, когато го видях. Очите му ме изучаваха, гледаше ме от главата до петите, след което прикова погледа си в моя. Аз инстинктивно погледнах в краката си, и започнах да нервнича. Тогава се сетих за думите, които ми каза: „Не закъснявайте!" , а аз правех точно това. Загазила ли бях?

- Добро утро, г-це Джоунс! – каза с дрезгавия си глас, който допринесе за треперенето ми.

- Добро утро, г-н Харис! – поздравих го, но все още не можех да го погледна в очите.

- Не трябва ли да сте в час? – попита и надигна ръкава на сакото си, за да погледне часовника си. Беше огромен, сребрист ролекс, този мъж беше наистина богат! Не знаех какво да отговоря на въпроса му, естествено, че трябва да съм в час и той го знае, защо му беше да го изтъква точно сега?