The twins

Четеринадесета глава

Гледна точка Марсел

- Неко позная! Не си я открил.- наведох глава пред Мелиса, чиито вени бяха изпъкнали от нерви и напрежение.

- Да...Сега какво?- погледнах я с надеждата, че просто ще ми каже да си вървя...Но късметът тези дни изобщо не беше на моя страна.

- Стягай си багажа. Прибираш се в Холмс Чапъл.

- Какво ще търся там?

- Приятелка!- свъсих вежди, защото не разбирах за какво ставаше дума, а Мелиса извъртя очи- Тябва ти фалшиво гадже. Ще се прибереш вкъщи, ще се обадиш на някоя добра приятелка и ще и обясниш за какво става дума. Ако излизаш с момиче, което познаваш от много време, никой няма да заподозре нищо!- чудех се кой ли измисляше тези "гениални" планове...Който и да е, определено бе луд!

- Това е абсурдно!

- Решението не е мое, аз само ти го съобщавам. Сега побързай, за да не зъкъснееш за полета. Ще ти пратя подробностите по- късно.- след тези думи Мелиса ме изпрати до вратата на офиса си, а аз се качих в колата и се върнах в хотела си.

Взех само неща от първа необходимост- няколко чифта бельо, тениски и дънки. Погледнах часовника си- имах още два часа до полета. Легнах на леглото и се замислих. Как по дяволите се предполагаше да заблудя собствената майка на Хари, че аз съм него, та тя вероятно го познаваше по- добре от всекиго! Този план не струваше, но нямах друг избор. А какво щях да правя с приятелката? Та аз не познавах абсолютно никого в Холмс Чапъл...Щях да се проваля и всички ще разберат, че съм лъжец и измамник...Дори можеха да ме съдят...мисля. Реших, че да се обадя на Хари бе най- доброто нещо, което да направя в този момент, затова взех телефона си и набрах номера му.

- Телефонът на абоната е изключен или извън обхват.- просто чудесно! Нямах повече време да се опитвам да намеря брат си, затова взех куфара си и напуснах хотелската си стая. В този момент само се надявах Хари да се справя по- добре и всичко да върви гладко...

Гледна точка Хари

- Не мога да повярвам, че се съгласи да ме вземеш със себе си!- извика Ем.

- Нито пък аз...- отпуснах глава на седалката и затоврих очи, вече съжалявайки за глупавото си и прибързано решение.

Да, приех Емили да дойде с мен в Англия, и да- това бе най- малоумното и необмисляно нещо, което някога съм правил. Момичето просто не млъкваше. Или пееше успоредно с радиото, или получаваше пристъпи на вълнение. Но за пеенето- имаше талант! Наистина беше много добра, чудех се защо все още не се е явила на Х- фактор. И аз от време на време припявах- от много време не бях репетирал, което бе доста необичайно. Но слава богу, все още бях във форма...