The twins

Първа Глава

Прибрах се от училище. Оставих дрехите си в пералнята и залепих счупените си очила. Започнах да пиша домашните си. След два часа майка ми се прибра от работа.

- Марсел, подреди стаята си, довечера ще имаме гости! - извика мама от стълбите

- Кой ще идва? - попитах изненадан. Рядко имахме гости.

- Семейство Бенет. - те бяха наши семейни приятели. Макс Бенет и баща ми са били най-добри приятели още от първи клас.  А аз и Емили Бенет се познаваме от бебета, но не сме толкова близки. Все пак аз съм момче, а тя - момиче. И още по-съществената разлика - аз съм от "зубърите", а тя от "популярните". Дори и когато идва на гости със семейството си предпочита да стои с "възрастните" и да си пише с другите популярни момичета, оплаквайки се от това, че е на по малко от 20 метра до зубър, отколкото да общува с мен...добре де, не знам дали си мисле това, просто когато майка й каже да се качи при мен, Емили просто вдига рамене и остава на мястото си. Всъщност когато бяхме малки прекарвахме доста време заедно, особенно през лятото. Но когато бях на 6 татко умря и не ми беше до приятели - започнах да прекарвам колкото се може повече време учейки и се очуждих от приятелите си.

- Марисел? Чу ли какво ти казах? Оправи стаята си. - имаше ли смисъл? Емили нямаше да се качи и цяла вечер щях да чета някоя книга... "Здравейте" и се качвах обратно в стаята си.

 Но все пак трябваше да направя каквото майка ми ми казваше. Подредих стаята си и продължих с ученето.

-Сали! Макс! Емили! Толкова се радвам да ви видя!- чух мама да посреща гостите. Сега беше частта, в която аз слизам. Оставих книгата на шкафа си.

-Добър вечер! - уоу, ако имаше награда за най-галшива усмивка, определено щях да я спечеля.

- Марсел! Радвам се да те видя! - възкликна Сали, а Емили ми кимна с усмивка, с която определено ми отмъкна "фалшивата" награда под носа. Но не мога да отрека - изглеждаше доста добре - дългата й кафява коса се спускаше свободно по раменете, носеше ярко червена рокля и черни високи обувки - все едно отива на бал.

- Е, ако ме извините, аз ще съм в стаята си. - казах и се обърнах.

-Всъщноат... - мислех че ще се измъкна, но не, мама трябваше да ме прецака-... си мислех че Емили ще предпочете да се качи горе, с нас едва ли й е интересно. - о, не! Нямаше шанс! В този момент се молех Емили да свие рамене както винаги!

-Амии... - Започна Емили

-Хайде, миличка качи се де! - с усмивка я подкани Макс.

Емили му хвърли погед, казващ "Много благодаря че ме пращаш при този аутсайдер" и без да казва нищо се заизкачва по стълбите. Мина покрай мен и скъпия й парфюм ме задуши, все едно някой ме бе хванал за шията и искаше да взехме въздуха ми! След като се съвзех, я последвах по стълбите.

Влязох в стаята, а тя вече се бе облегнала на стената и разглеждаше рафта с книгите ми. 

-Интересни ли са? - попита тя, а аз я погледнах въпросително.

-Книгите-  поясни тя. 

-А..ъм да, повечето са добри- промърморих.

 -Уоу, това да не е "Вината в нашите звезди"?! - погледна ме тя очевидно изненадана.

- Ъьь..ами да..тя

-Невероятна книга! - заяви тя, прекъсвайки ме.

-ъмм..да, не е зле- истината беше, че това беще любимата ми книга, но според повечето хора е много "сълзлива" и "блудкава", затова не знаех как ще реагира Емили.

- Чел ли си " Хартиени градове" - попита ме тя.

- Ъмм..не - не знам защо все казва, "Ъмм" или "Ъхх", но бях сигурен, че това е изнервящо.

- Някой път ще ти я дам, за да прочетеш, уникална е! - заяви тя

- Ъм.. - казах ви, изнервящо е!- благодаря... предполагам...

- Хей - започна Емили, след което млъкна, опитвайки се да измисли нещо с което да направи обстановката по - малко неловката - Ъ каква музика слушаш - естествено, първия въпрос, за който всеки човек би се сетил.

-Ъм...аз..не знам, не слушам мнофо често музика.

-Ама ти сериозно ли! - каза тя - Музиката е начин на живот начин да се измъкнеш от сивия скучен свят...

- А ти каква музика слушаш? явно тази тема бе важна за нея. 

- Ами сещаш се... разни работи - започна те колебливо.

- Например? 

- One Direction!