Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Седма глава

  Ахнах когато влязох в къщата. Отвън изглеждаше като нормално жилище, но вътре беше уникална- като от най- луксозните старомодни хотели. Позлатено стълбище, вази с цветя, огромни дивани, висящи полилеи със свещи... Алина също стоеше изумена. Ерик я придърпа към себе си и се насочи към стълбището.
  -Толкова прилича на нашата  къща- прошепна Алина на Ерик. Той й се усмихна.
  -Това е целта. Всички къщи на Черните качулки да са в един стил, за да се разпознават.
  -Черните какво- попитах, втрещена от това, което бях чула.
  -Ъмм, това са едни приятели. Нещо като съотборници или... нещо такова- обясни Ерик под нос.
  -Аха, схванах- измърморих аз. Изобщо не схванах, ама карай. Нямаше да задавам повече въпроси, освен ако не ми кажеха нещо. Определено криеха много от мен, а и аз нямах желание да се мъча.
  -Къде се бавите?- Извика нечий глас.
  -Итън!- изписка Алина и хукна нагоре по стълбите.
  -Сега пък Итън. Кой за бога е този-измрънках, оставих си куфара и тръгнах отново към входната врата.
  -Ерик, излизам да се поразходя. Не ме чакайте. Починете си от мен- казах през рамо без да се интересувам дали ме е чул. "И аз ще си почина от вас"- си помислих аз.
  Когато излязох навън, въздъхнах и разкърших рамене. Вързах косата си на хлабава конска опашка, загърнах се по-плътно в черния си суичър и се запътих към плажа. Имах нужда от разходка -краката ми се бяха вкоренили на задната седалка. Какво като беше голяма колата, като така или иначе през цялото време стоях неподвижна като гвардеец. Извадих си телефона и табързо набрах баба, за да й съобщя, ч съм пристигнала в града. Поговорих с нея, успокоих я, че сме изяли всичката храна, която ни приготви (лъжа!) и че много се забавлявам с новите си приятели (още по-голяма лъжа!!!). Не исках да я занимавам с моите тийнейджърски драми. Жената си имаше достатъчно работа. Заподскачах в опит да премахна изтръпването на крайниците. Сложих ръце в джоба, усещайки, че бавно започвам да се вкочанявам от студ. Беше започнал да духа студен гаден вятър, от който ми замръзнаха ушите. Косата ми се разпиля и няколко кичура хвръкнаха около лицето ми. Подсмръкнах и продължих да ходя. Наближавах плажа. Наоколо нямаше почти никакви хора. Няколко семейства се разхождаха наоколо, а имаше и две-три откачалки, които се къпеха в морето. Водата вероятно беше около 15 градуса, но те явно държаха да се калят. Което ми напомняше...и аз исках да го направя. Само че не си носех нито бански, нито кърпа. Имах пари. Защо не? Да бе! Замислих се, че никой магазин нямаше да работи специално за мен през този месец. Беше сезон, в който нямаше туристи и всичко беше затворено. Продължих да вървя нацупена. Заминаха ми плуването и каляването. Настроението ми напълно се скапа. Вече и нежният бриз не можеше да ме развесели. Потръпнах от студа и започнах леко да тичам. Сложих качулката си и наведох глава срещу вятъра. Продължих да се оглеждам наоколо с любопитство, примесено с раздразнение. Хората изглеждаха толкова щастливи. На какво толкова се радваха? Признавам, че често бях много песимистично настроена към живота, но днес определено не разбирах веселите усмивки на другите. Когато се приближих до морето, започнах да ходя по мокрия пясък и да подритвам камъчетата с маратонките си. Разхождах се по плажната ивица около половин час. Нямах си напредстава къде съм или къде отивам. Просто ходех напред. Малко по малко се успокоих и нервите ми се отпуснаха. Дълбокият син цвят на морето, големите бушуващи вълни и сивите облаци, надвиснали над главата ми създаваха нещо загадъчно в обстановката наоколо. Сърцето ми се разтуптяваше от гледката, започвах да дишам дълбоко, сякаш за да поема целия солен въздух в гърдите си. Вече почти не срещах хора. Имаше само няколко самотни души, разхождащи се като мен. Чух викове на мъже зад себе си. Обърнах се и видях, че току-що бях подминала спасител, незнайно защо пазещ празния плаж. Говореше с още няколко мъже. Притиснах още по-силно ръце до тялото си в опит да запазя топлината. Обърнах се и продължих да вървя напред. Не обърнах никакво влияние на спасителя, който викаше прекалено силно за такова пусто място. След малко попаднах на друга група мъже. Бяха облечени само по къси панталони, голи до кръста. Стана ми студено само като ги видях. Те ме забелязаха и започнаха да ми подвикват нещо. Не ги чух заради силния вятър и качулката, която заглушаваше всичко. Единият мъж тръгна с решителни крачки към мен. Аз не го погледнах и продължих да вървя смело напред. Мъжът ме настигна тичешком.
  -Ей, писе! Защо си сама на този пуст плаж?
  Продължих да вървя, правейки се на пълен непукист. Вътрешно изгарях от нетърпение мъжът да ме вбеси още малко, за да си имам оправдание да му счупя носа.
  -Къде отиваш, писе?- продължи настоятелно мъжа.
  -Не съм ти писе, ясно? Гледай си работата и се разкарай от мен- извиках аз и скрих лицето си зад качулката. Мъжът стана нахален. Хвана ме за ръката и се опита да ме спре. Аз го фраснах с юмрук и побягнах напред. Наоколо нямаше жива душа. Край с хората. Сама щях да се оправям. С такива перверзници се бях занимавала неведнъж. Лесно щях да се справя и с този.
  -Ама къде отиваш, писе?- Попита подигравателно непознатият, плътно следващ ме.
  Вече ми идваше да повърна от прякора, който ми лепна. Спрях рязко, обърнах се към него и му забих шамар през лицето. Той залитна, хвана бузата си с широко отворени очи и ме погледна ужасен. В следващия момент изражението му се промени. Вече беше вбесен. Явно не му хареса, че някакво смотано момиче му удари шамар и го изложи пред приятелите му. Чу се смях. Другите мъже бяха на около десет метра от нас. Забавляваха се на театъра, който се разиграваше. Свих ядосано очи и продължих по пътя си. Нахалният мъж обаче ме настигна и ме дръпна рязко за ръката. Извиках изненадано. Той се приближи до мен,  подшушвайки в ухото ми:
  -Не искаш ли да се опознаем по-отблизо?- И точно когато тръгна да ме целува, го ритнах с все сила между краката, молейки се да го лиша от наследственост. Той изпъшка, но продължи да стиска ръката ми. Край. Вече ми омръзна. Усетих, че яростта отново влиза в кръвта ми. Появи се гъделичкащото чувство в тялото ми. Отскубнах ръката си от мъжа и го ритнах в корема. Той падна на земята, пъшкайки. Аз продължих да го ритам със злоба. Да ме запомни добре. Да запомни добре, че не трябва да се закача с момичета.
  -Ей, ей, момиче, спри!- Извика някой зад мен. Не се обърнах. Бях достатъчно заета с това, което вършех.
  -Спри, ще го убиеш!- извика пак същият глас. Идваше от по-близо. Съсредоточих се върху тялото под мен. Мъжът не мърдаше. Беше се свил на кълбо и пъшкаше. Когато понечих отново да го ритна, някой ме дръпна и не улучих целта си. Обърнах се, за да видя кой смее да се държи така с мен. Беше спасителят, който срещнах преди малко. Беше със слънчеви очила, въпреки че нямаше слънце.
  -Защо трябва да го риташ с такава сила? Ще му счупиш ребрата, по дяволите! Ти си момиче, дръж се като такова. Не ти подхожда да правиш това.
  Лелееее, ще ми вгорчат живота тези хора!!! Насочих енергията и гнева си към спасителя. Около него се бяха събрали и другите мъже, които бяха с него преди малко. Бяха около година или две по-големи от мен. Всички ме гледаха въпросително или някак си... знам ли, малко зловещо. Сякаш искаха да разберат нещо от мен.
  -А на този идиот дали му подхожда да си вре носа в чуждата работа? Той беше този, който пръв започна да се държи... нахално с мен! Махни се от мен!- Извиках и се опитах да издърпам ръцете и тялото си от хватката на спасителя. Той обаче я затегна и ме дръпна на още няколко крачки от падналия мъж. Приятелите на спасителя го вдигнаха и затътриха към мястото, откъдето беше дошъл. Приятелите на пострадалия се втурнаха да му помагат, а другите мъже се върнаха при мен. Бяха общо десет. И изглеждаха много страшно. Бяха облечени в черно, всичките със слънчеви очила или шапки, захлупени ниско, така че да не им се виждат лицата.
  -Пусни ме! И ти ли искаш да го отнесеш? И без това съм загряла- замятах се в ръцете на спасителя. Опитах се да вдигна ръка, за да го ударя, но сякаш се борех със стоманен човек.
  -Ей, успокой се. Разбрахме, че имаш Дарба. Нищо лошо няма да ти направим- каза успокоително спасителят.
  -Дарба?!? За каква Дарба говорите?!?!?- Вече започвах за откачам. Навсякъде ме заобикаляха хора, които говореха за странни неща.
  -Тя не знае, Итън- съобщи едно от момчетата.
  -И -иитън?- Изпелтечих аз.- Итън, приятелят на Алина и Ерик?
  -Да, същият. Сега ще се успокоиш ли най-накрая? В безопасност си. Онзи човек няма да те докосне повече.
  -Ааа не, не съм и възнамерявала да се успокоявам нито да оставам- отговорих, мислейки си колко скапан късмет имах, че точно тук срещнах приятелите на Алина и Ерик. Те нали уж бяха в къщата? Как се озоваха в края на плажа? Извъртях ръцете си, протривайки дланите на спасителя Итън и се измъкнах. Залитнах, но в последния момент успях да се изправя на крака и изхвърчах като торпедо, далече от шантавите момчета. Преди да осъзнаят, че съм се измъкнала, вече се бях отдалечила на поне десет метра от тях. Продължих да тичам, надявайки се, че ще ме зарежат. Откъде такъв късмет обаче?