Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Дванадесета глава

  Ахнах. Потреперих и затворих очи. Това истина ли беше? Думите на Итън още отекваха в съзнанието ми. Трябваше ли да му вярвам? Отворих бавно очи и ги вперих в Червеното момче. Сега разбрах всичко. Той беше облечен в червено. През цялото време е знаел коя съм, а аз бях толкова глупава, че да се хвана на глупавите му приказки за споделяне и близост! Както винаги, бях твърде наивна. Вярвах, че най-сетне съм срещнала истински приятел. Всичко е било лъжа.
  -Вярно ли е това?-обърнах се към момчето.- Кажи ми, вярно ли е?
  Той наведе глава сякаш за да ми се извини. Това не помогна. Разгневих се още повече. Чувствах се предадена.
  -Клара, отдръпни се оттук- обади се Итън. -Сега ще му покажа дали има право да навлиза в чужда територия и да се опитва да измъкне информация от противника.
  -Това не е вярно-изръмжа момчето. От него беше изчезнал целия чар отпреди малко. Сега приличаше на разгневен и малко поуплашен звяр. Докато Итън си беше просто разгневен. Него не можех да го сбъркам. Всичко в чен крещеше, че ужасно много си приличаме. Но аз нямаше да послушам вътрешното си аз и както винаги щях да си бъда инат и непукист и щях да си затворя очите за случващото се.
  -Бий се, предателю- извика Итън. Аз все още стоях межде двамата. За миг се зачудих дали да се отдръпна и да ги оставя да си се оправят по мъжки. После обаче осъзнах, че не съм такава. Не можех да го позволя. Да бъде убит човек пред мен. Не! Със светкавично бързо движение грабнах ножа от ръката на Итън и го допрях не до гърлото му или до това на Червеното момче, а... до своето. Итън се ококори и се веднага пристъпи към мен.
  -Не! Не мърдай! Ще направя нещо, което няма да ти се хареса. Няма да се хареса и на твоя Командир. Не ме доближавай- обърнах се към момчето.- Махай се оттук- изсъсках.- Махай се! Не искам повече до те виждам!
  Момчето отвори уста да каже нещо, но се отказа. Прибра ножа си и хукна да бяга. Обърнах се отново към Итън. В огнения му поглед се четеше ужас. Макар и да не ме познаваше добре, вече беше наясно, че бях способна на всичко и бих направила всичко, за да  постигна целите си. А в момента те бяха да го разсея и забавя, за да се измъкне Червената качулка. Нямах намерение да се самоубивам. Не цях толкова глупава. Просто знаех, че по този начин ще успея да отклоня вниманието на Итън от врага. За миг се разсеях. Достатъчно дълго, за да може Итън да ди възползва от моята липса на концентрация и дасе хвърли към мен като котка. Изби ножа от ръцете ми, при което одраска шията ми. Задавих се и паднах на земята. Докоснах се на одрасканото място. Оо не! Мразех да гледам кръв. Стиснах очи и легнах по гръб на тревата. Отпеснах се и веднага си представих синьо небе с облаци. Това винаги ми помагаше. Когато вече успокоена отворих очи, над себе си видях чифт огнени кълбета, тревожно загледани в мен. Примигнах и станах бързо, от което ми се замая главата.
  -Добре ли си, Клара? Не исках да пострадаш- започна Итън и облиза притеснено устни. Избърсах раната от порязаното с ръка без да поглеждам към червените следи.
  -Знам. Просто трябваше да те спра от това да извършиш някаква глупава постъпка и да убиеш Червената качулка- строгото ми изражение на лицето омекна.- Опитах се да те разсеям, затова заплаших, че ще се нараня. Иначе не бих се самоубила. Не съм толкова глупава. Никога не бих се наранила умишлено.
  Итън ме погледна смаяно. Дали се чувстваше изигран? Ухилих се на гениалната си идея. Всичко беше минало по план. План, който измислих за части от секундата.
  -Ти си ужасно момиче, нали знаеш?- отговори Итън.
  Усмивката ми помръкна.
  -Да, знам. Доста често ми го намекнеш по един или друг начин- отвърнах с леко тъжна нотка в гласа.
  Итън се приближи към мен. Стисна дланта ми, покривайки я с двете си ръце.
  -Никога не съм искал да те обидя. Казах го от гняв. Ти разби всичките ми очаквания за ново кротко и мило момиче в групата на Черните качулки. Бях ядосан, изненадан, раздразнен... не очаквах, че някой ще има смелост да ми се изрепчи по начина, по който ти го направи. Никога не съм се чувствал безпомощен. Научих се да контролирам Дарбата си много отдавна. А когато ти се появи, сякаш изгубих всичките си умения и безбройните ми тренировки отидоха на вятъра.
  Усмихнах му се. Почти му простих за грубото държание след тези признания. Почти. Измъкнах бързо ръката си от неговите длани.
  -Е, надявам се да възвърнеш контрола над "силите си" или както там ги наричате- изправих се и изтупах панталоните си.- Аз възнамерявам да се прибирам у дома и да продължа със стария си живот, който ти обиди по поне десет начина. Ще си бъда все толкова опасна, плашеща и груба, но поне ще знам какво правя, защото съм го правила и преди.
  Итън прокара ръце през косата си. Беше му станало навик покрай мен и изхабените заради мен нерви. Изправи се, пристъпи назад и се сви конвулсивно, като че ли нещо го боли. После се изправи и въздъхна дълбоко. Посочи ме с пръст.
  -Разбрах те. Страх те е от новото. Мислиш, че е опасно и че те подлъгваме. Свикнала си с едно също нещо и предпочиташ да се върнеш към ежедневието си. Не ти трябват нови предизвикателства.
  -Ти какво, на врачка ли се правиш сега?- попитах го иронично.- Да, може и да ме е страх от новостите. Но и си имам причина. Не искам да ставам една от вас. Не искам да се съюзявам с хора, които твърдят, че имам Дарба, супер способности и не знам още там какво измислихте. Искам да върна стария си живот. Вашия живот... не го разбирам. Съжалявам- врътнах се и тръгнах надоле по хълма. Вървях с твърда крачка без да се обръщам назад. Макар че знаех, че Итън върви след мен.
  -Виж, съжалявам, че се държах така с теб. Просто бях загрижен. Бях под напрежение. Не можеш да ме виниш.
  -О, напротив. Мога- отговорих без да се обръщам. Забързах ходенето си.
  -Поне изслушай какво ще ти кажат другите. Ти се отказа без дори да се замислиш. Замисли се поне веднъж за всичко странно, което ти се е случвало, за да видиш разликата между твоя живот и този на нормалните хора.
  -Аз също съм нормална, ясно? Не ми трябват доказателства. Просто съм малко по-различна от другите. Но не съм по-силна от тях. И никога няма да бъда. Остави ме намира.
  -Къде отиваш?
  -Да си взема багажа от глупавото ви имение, пълно със странни хора и да се изнеса възможно най-бързо- извиках през рамо.- Лудостта може да е заразна- казах почти шепнешком на себе си.