Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Двадесет и седма глава

  Устата ми си седеше в беззвучно "О". Просто не знаех какво да кажа. Ако проговорех, щях да изръся нещо безмислено като товгнжохохин, но нямаше да се сетя как да развържа езика си.
  -Т...това госпожа Ж. ли е?!?- Гласът ми излезе толкова писклив, че аз самата се уплаших от себе си.
  Ерол най-сетне осъзна, че има гост в стаята си. Обърна се рязко и закри картината с тялото си. Макар че вече беше малко късно.
  -Клара, това не ти влиза в работата- въздъхна той и потри уморено чело.
  -Напротив- натъртих аз.- Тя е моьт Командир и искам да знам защо я рисуваш.
  -Защо дойде?- Пренебрегна той въпроса ми. За секунда си спомних, чу имах друга работа. Поставих мисълта за госпожа Ж. на второ място. Сега трябваше да се съсредоточа върху това, коетобях направила.
  -Мисля, че без да искам убих човек- прошепнах и стиснах ръце една в друга. Чувствах се толкова слаба и безпомощна. Сякаш собственото ми тяло ме предаваше. Ерол реагира така,сякаш му бях казала, че съм купила хляб. Просто кимна, обърна се отново към картината и продължи да си работи по нея.
  -Нищо ли няма да кажеш? Искаше аз да водя тази мисия. Защо го направи? Отмъщение ли беше?
  Ерол не се обърна към мен, а просто сви рамене.
  -Не. Не искам отмъщение. Просто исках да ти покажа какво е да бъдеш Червена качулка. Исках да се почувстваш водач в тази група.
  -Аз почувствах само болка- извиках.- Нищо друго! Това не е човешко!
  -Така се чувстват повечето от момчетата тук. Затова имат нужда от момиче, което да ги поведе- отговори Ерол.- Моите деца... те щяха да се справят с тази мисия. Дъщеря ми щеше да бъде достоен водач на групата.
  -Твоите деца? Къде са те сега?- попитах объркано.
  -Мъртви са- изръмжа Командирът.- Зира уби брат си, а Черната качулка, твоята приятелка, уби Зира.
  Устата ми остана отворена.
  -Оу. Не знаех, че те са ти били деца. Мислех, че просто са били Червени качулки.
  Ерол махна с ръка, сякаш това не го интересува особено. Явно не го беше грижа, че е загубил децата си, а беше по-скоро ядосан, че потенциалните му наследници са убити. Колко жалко.
  -Ерол, не желая да седя повече тук. Не искам да ти върша жалката работа. Няма да убивам повече!
  Ерол най-сетне се обърна към мен. Погледна ме, повдигайки вежди и бавно започна да се приближава към мен със скръстени ръце, прилибащ на дебнещ хищник. Със сила на волята останах на мястото си, без да пощазвам страха си. Вътрешното ми Аз пищеше и се дереше, карайкиме да отстъпя, но се насилих да не го правя.
  -Защо, Клара? Не ти ли хареса? Не искаш ли отново да се почувстваш силна? Аз мисля, че вътрешно в себе си знаеш, че всъщност ти е харесало да показваш силата си и да използваш Дарбата си- Ерол потърка замислено брадича и продължи да се приближава. Вече бях принудена да отстъпя назад, защото той буквално ми дишаше в лицето.- Може би все пак ти е доставило удоволствие да видиш колко слаби са хората със своите способности в сравнение с това, което ти можеш.
  -Разкарай се!- изкрещях и се отдръпнах рязко назад, като се блъснах в стената. Главата ми изкънтя, а ръцете ми се надраха в грапавата повърхност. Добре че не бях бутнала някоя от картините му.
  -Не, Клара. Искам да си признаеш. Чак тогава ще те оставя на мира. Признай си, че всъщност ти е харесало да убиеш човек.
  -НЕ! Махни се от мен или отново ще те осакатя- изсъсках заплашително и с бързо движение се отдръпнах от стената, минавайки светкавично покрай него. Мислех си, че ще му се измъкна, но той просто протегна ръка и сграбчи болезнено лакътя ми с железните си пръсти. А преди си мислех, че е слаб... нищо подобно.
  -Нищо не можеш да ми направиш- отговори той спокойно.- Защото си слаба. Нямаш куража да се биеш достойно. Гледаш просто да спасиш жалката си кожа, но не ти стига смелостта да се биеш като Качулка.
  Трепнах. Не вярвах, че думите му могат да ме засегнат, но почувствах леко убождане в сърцето, знаейки, че той може би е прав. Аз бях слаба. Не знаех обаче дали наистина ми беше доставило удоволствие да убия човек, но със сигурност правех всичко това, само за да се спася и предпазя от неприятности.
  -Виждаш ли?- продължи Ерол, осъзнавайки, че най-накрая е открил слабото ми място.- Беше жалка и слаба. Но сега имаш шанс да оправиш живота си. Да станеш силна. Да бъдеш Червена качулка.
  -Не, тя няма да го направи- каза някой, нахлувайки в стаята и блъсвайки зад себе си вратата на кабинета.- Ти не можеш да я принудиш.
  Ахнах изумено и бързо се обърнах. Пред мен стоеше Итън. Да, Итън в цялото си превъзходство- скръстени пред гърдите ръце, леко разкрачени крака, което само ми подсказваше, че е заел бойна позиция, черен суитшърт, черни широки панталони и черни войнишки ботуши. На нагайките си имаше увисена верига с нещо висящо на нея. Косата му беше разрошена, сякаш досега беше тичал и се беше бил (което със сигурност се беше случило), а червените му очи святкаха заплашително. Не погледна към мен дори за секунда, което леко жегна сърцето ми, но вероятно не искаше да се разсейва, затова предпочиташе да се взира само във врага. Ерол дори не се изплаши от погледа му.
  -Я виж ти- каза той провлачено.- Кого довлякло течението. Да не би Командирът ти да те е зарязала? Може би си недостоен за нейн помощник.
  Итън стисна челюст. Почти чух скърцането на зъбите му. Опитах се да привлека погледа му, за да му покажа картината с госпожа Ж., но Червеноочкото продължаваше да избягва очния контакт. Изпуфтях възмутено и също скръстих ръце. Бавно и незабележимо започнах се промъквам към картината, за да я разглисам отблизо, докато Ерол се занимаваше с Итън. Отстъпих тихо крачка назад. Настъпих четка, паднала на земята и всичко отиде по дяволите.
  -По дяволите- изругах на глас. Заминаха ми плановете за тайно промъкване. Погледнах в земята, опитвайки се да остана незабележима и ако може да се слея със стената. Откъде ти такъв късмет?!? Командирът върна вниманието си върху мен.
  -Добре, Клара. Явно няма да стане по лесния начин. Тогава ще ти покажа какво губиш. И приятелчето ти също ще види. Ще се запознаеш с истинските ми сили.
  Преди да успея да кажа каквота и да било, Ерол се впусна отново към мен и ме сграбчиза двете ръце, затваряйки очи. Вероятно привика Дарбата си, защото една вена на челото му започна да пулсира. Усмихнах се почти злорадо, знаейки, че силите му последния път не ми подействаха... докато не усетих мощността на истинските му способности. Вероятно първия път не е очаквал да съм толкова силна и устойчива на Дарбата му и не си е направил труда да се съсредоточи кой знае колко. Но сега беше наясно какво точно да прави. Все още със затворени очи, той продължи да ме стиска. В началото усетих просто гъделичкане в цялото тяло. След това обаче то сякаш се засили и се превърна в нещо като мощен удар, но отвътре. Като че атакуваше съзнанието ми мисловно, изсмукваше силите ми и бавно изцеждаше живата от мен. Започна  да пищя истерично, борейки се със схватката му. Не може да търпя повече тази болка. Не я усещах толкова физически, колкото душевно. Съзнанието ми запачна да моли за милост, искаше просто да го изключа и да се предам. В първите нняколко минути просто крещях през стиснати зъби, но не се поддадох на порива си да припадна. Чух как Итън се приближава е атакува Ерол, но Командирът не ме пусна нито за миг. Все по-яростно впиваше пръсти в ръцете ми, все по-злобно ме притегляше към себе си, отнемайки ми и малкото останали сили, както и желанеуто за живот. Сякаш ме оставяше просто черупка. Може би имаше умението да изсмуква човешките души?
  -Доволен ли си сега, Итън?- попита той, продължавайки да ме стиска. Малко по малко се предавах. Не можех повече да удържам на мисловните му атаки.- Така по-добре ли е? Защо избрахте всичко да става по трудния начин?
  -МАХНИ СИ СКАПАНИТЕ РЪЦЕ ОТ НЕЯ, ГОВЕДО ТАКОВА!!!!!!- Изкрещя вбесено Итън и се нахвърли върху него, помитайки и мен. Командирът отпусна хватката си и се стовари някъде встрани. А аз просто се озовах на земята. Дори не знаех дали имам сила да затворя очите си. Останах загледана в нищото, напълно отпесната и безжизнена. Слес време като че ли осъзнах, че трябва да затворя очите си. С много мъки склопих клопачи и се отпуснах на твърдия под. Това беше, Клара. Поне изживя един почти прекрасен живот.