Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Тринадесета глава

  Чувствах се шантаво. Имаше толкова много хора около мен. Всички се веселяха. Бяха в големи компании от поне десетина души. Аз си вървях самичка и си мечтаех и аз да се събирам с толкова много хора. Това обаче нямаше как да стане. Първо, че нямах толкова приятели и второ- освен Черните качулки не познавах толкова голяма група от хора. Спри да ги наричаш така, Клара! Те са просто група странни тийнейджъри! Въздъхнах. Огледах се наоколо и реших да се поразходя по алеята до плажа. Луната беще изгряла и се отразяваше в морето. Беше толкова красиво. След половин час ходене реших да легна на пясъка и да погледам звездите. Избрах си по-отдалечено от шумните улици място, където светлините не можеха да се отразят в небето и да скрият прекрасната му красота. Тук беше толкова тихо и усамотено. Чуваха се само щурците и плясъка на вълните. Лек бриз подухваше и ме караше да настръхна. Легнах на студения пясък и подпрях глава на ръката си, за да не ми се напълни косата с пясък. Загледах се в небето. И така седях неподвижна с часове. Толкова дълго, че несутно заспах с усещането, че плувам в море от звезди...

***
 
  Събудих се от високи гласове. Отворих очи и примигнах. Тичащи по плага хора ме сочеха  иси говореха нещо. Погледнах ги с присвити очи. Като видяха, че ги гледам, хората набързо изчезнаха. Прозях се и се протегнах. Естествено, косата ми беше цялата в пясък. Не бях предвиждала сън на плажа. Бях схваната от толкова време лежейки на пясъка. Определено предпочитах мекото легло в хотела. За което бях платила, да отбележа. Станах и се изтегнах отново. Разтърсих глава, за да премахна възможно най-голямо количество пясък от главата си. Върнах се бързо в хотела и се насочих към ресторанта, където щеше да бъде сервирана закуската. Наум си съставих план за днешния ден,  докато маках на опашката за чинии. Сипах си обилна порция наденички, две пълнозърнести хлебчета, домати, маслини, както и плодово кремче за десерт. Със сигурност щях да преям, но на такава Шведска маса не можех да не се изкуша. А и кой знае кога щях да ям пак. Измислих какво да правя днес. Щях да си взема такси и да отида до съседния град, който се намираше на около десет километра от тук, за да си разходя и да си припомня добрите стари времена, когато двете с баба си наемахме бунгало и със седмици си правехме пикник и барбекю, скитахме се в близките горички, беряхме диви ягоди и си разказвахме истории. Беше толкова хубаво! Вътрешно се усмихнах на идеята да отида в този град. Щях да върна отдавна забравени спомени, щях да се почувствам отново на десет години.
  Когато се наядох, се качих до стаята да се изкъпя и преоблека, и да си взема необходимите за пътуването неща. Натоварих се с една раница, обух черни маратонки и джинси и облякох любимия си червен суичър. От цвета и спомена за Червеното момче сърцето ми се сви. Никога нямаше да преживея лъжата му. Спомних си колко добре се държеше с мен. Никога не бих заподозряла, че той е врагът. Макар че... той нищо не ми направи, а можеше, ако искаше. Как можех да бъда сигурна, че е мой враг? Разтърсих глава в опит да спра тези мисли. Днес щях да си прекарам добре и никой или нищо нямаше да ми попречи.
  Хванах си таксито, което ме чакаше пред хотела. Шофьорът ме погледна съмнително над слънчевите си очила. Кой знае какво си мислеше? Казах му посоката и той потегли. Настроението ме бързо се промени, когато разбра, че заради по - голямото разстояние ще намаже повече пари. Въздъхнах и се загледах през прозореца. Небето беше синьо! Глупава усмивка изгря на лицето ми! Дааа и птичките се виждаха. Макар и да грееше слънце, навън беше студено. Когато колата излезе от града и мина на извънградски път, се загледах замечтано в размазаните дървета, подредените ниви и пасящите коне. Как ми се яздеше. Никога не бях опитвала. А толкова обичах животните. Бях сигурна, че щях да се разбирам добре с конете. Трябваше да опитам да... не довърших мисълта си. Таксиджията наби рязко спирачки и макар че бях сложила колана си, изхвърчах напред и ударих главата си в предната седалка. Придвидливо бях седнала отзад, за да не се налага да гледам шофьора. Главата ми се замая. Защо трябваше да спира така изненадващо по средата на безлюден път? Какво ставаше?
  -Какво става- попитах на глас. Ако мислеше да ме отвлича, нямаше да му се получи. Бях доста по-силна от него. Поне вече в това бях сигурна.
  -Има някакви момчета с кола по средата на пътя- отговори изненадано човека.- Препречили са улицата.
  -Как така са по средата на улицата- протегнах врат напред. Все още ми се виеше свят и виждах разфокусирано. Чух, че шофьорът отваря вратата и излиза навън да говори с хората. Облегнах глава на облегалката и затворих очи. Главата ми пулсираше от едара. Померото ми се стичаше самотна стрейка кръв от раната на главата ми. Изведнъж и моята врата се отвори. Помислих, че е таксиджията, който иска да ми каже нещо, затова не помръднах, а останах неподвижна.
  -Ставай, сладурче! Време е да се позабавляваме- измърка мъжки глас. Не принадлежеше на таксиджията. Беше на някой по-млад. Отворих широко очи и погледнах към нахалника. Беше облечен в тъмно почти кървавочервено, нахлупил качулка на главата си и сложил шал пред лицето си. Виждаха се само очите и част от носа му. Приличаше на разбойник. Ако целта му беше да ме уплаши, не му се получи. Погледнах го съсредоточено. Все още се борех с милионите петна, играещи в полезрението ми.
  -Ти пък кой си- попитах бавно. Струваше ли ми се или завалях думите? Я стига, толкова силно ли си бях ударила главата?
  -Сега ще разбереш, сладурче -отвърна сладко сладко мъжа и със скоростта на светлината разкопча колана ми и ме измъкна от колата, носейки ме нанякъде. Чувствах се прекалено слаба, за да се съпротивлявам. Единственото, което можех да направя беше да мигам, за да върна зрението си. След още няколко затваряния на очите, погледът ми се проясни. Забелязах накъде ме водеше мъжът- към колата, върху която се бяха облегнали още няколко мъже- всичките облечени по еднакъв начин, със скрити лица.
  -Може ли да попитам какво точно правите?- върнах гласа си, а също и всичките си емоции. Сякаш се бях събудила след дълъг сън. Започнах да треперя от гняв. Мъжът нищо не ми отговори. Продължи да върви към колата. Аз дръпнах крака си, за да се измъкна от хватката му. Исках да стъпя на земята. Не се чувствах сигурна в ръцете му.
  -Не бързай, сладурче. Ей сегичка ще те пусна.
  -Престани да ме наричаш сладурче!!! Не съм ти сладурче! Разкарай се от мен- започнах да викам, дерейки се като луда. Мъжът само кимна на един от приятелите си, посочвайки колата, в която досега се намирах. Приятелят му отиде до таксито и взе раницата ми от задната седалка. Каза нещо на паникьосания шофьор и се върна при останалите. Таксиджията бързо се върна в колата си, тръгна  заднешком, протривайщи гумите в бързината си, зави и се изнесе, далече от опасността. За малко да получа нервен срив! Той наистина ли просто ме заряза???
  -Казахме му, че сме ти приятели и сме те чакали да те докара. Изобщо не се усъмни в думите ни- сякаш ми отговори на въпроса мъжът.- Хайде, не се притеснявай. Нищо няма да ти направим- допълни той с насмешка в гласа.
  -Изобщо не се притеснявам -сопнах му се аз.- Пусни ме веднага!
  Мъжът така рязко ме пусна, че се озовах паднала по гръб на земята. С ударена глава. Отново. Звезди заиграха пред очите ми.
  -Ето, пуснах те- засмя се мъжът.- Нали това искаше?
  -Това беше грубо, Люк- намеси се едно от момчетата и се насочи към мен. Защо трябваше да я нараняваш?
  -Не се меси, Матю- промърмори гадният Люк под носа си.- Тя го поиска.
  -Не бъди такъв гадняр още преди да си си запознал с нея- отговори спокойно Матю. Този глас... Не!!! Сетих се на кого принадлежеше! На момчето, с което се срещнахме на хълма! Това беше той! Ооо не... ето защо всички бяха облечени в червено.
  -Вие сте Червените качулки!- Ахнах възмутено.- Вие ме нападнахте в собствената ми къща, преследвахте ме, почти ме натровихте с успокоително, а сега ме пресрещате на пътя! А ти- обърнах се към Матю.- Ти ме излъга! Не ми каза кой си! И през цялото време си знаел аз коя съм!
  -Не съм те лъгал. Просто не ти казах истината. Има разлика- отговори спокойно Матю. И той като другите беше скрит зад шал и качулка. Но очите му... те продължаваха да искрят с този прекрасен цвят и блясък, каращ сърцето ми да се свие. Той ме беше измамил. Край! Не трябваще да го харесвам повече! Клара, спри да го зяпаш!!! Мислено си зашлевих шамар, за да се освестя. Примигнах и насочих погледа си към другите момчета. Изправих се и изтупах панталона си сякаш досега не се беше случило нищо особено- нищо че бях грубо изхвърлена на земята като непотребна вещ.
  -Защо направихте всичко това? Какво целите - опитах се да говоря спокойно. В никакъв случай не биваше да показвам, че съм напрегната или че се чувствам слаба (правило #1 в списъка ми за Достойно съществуване). Скръстих ръце на кръста, прехвърлих тежестта си от единия на другия крак и погледнах предизвикателно момчетата.
  -Е?
  Момчетата се спогледаха и безгласно решиха какво да правят. Защо имах чувството, че дори през маските пред лицата им, усещах злорадите им усмивки? Всички се насочиха към мен. Матю и Люк също се приближиха. Оооо оууу. Какво следваше сега? Бой? Аа не, щях да се защитавам до последно!
  -Да видим сега дали наистина момичето не вярва в Дарбата сиии- изтананика весело Люк. Той ли беше шефа тук? (Я, дори се получи рима :-)
  -Ох, престанете вече с тази Дарба! Нямам Дарба! Нормална съм. Търсете си някой друг, с когото да се забавлявате!
  -Не е забавно с другите -отговори едно от момчетата. Звучеше доста откровено. Идеше ми да му връча кутия с пуканки, щом му беше толкова забавно с мен.
  -Хайде, сладурче -продължи Люк.- Изправи се срещу мен и останалите от групата. Ако загубиш, значи наистина нямаш Дарба. Тогава те пускаме. В противен случай обаче... ще си тръгнеш с нас.
  -Как ли пък не! Никъде не тръгвам с вас! -отговорих надменно.- Предпочитам да вървя няколко дни пеша, отолкото да се кача в една кола с вас! И как въобще сте се побрали толкова хора в една кола?
  -Ами използваме Дарбите си, в които ти не вярваш- отвърна някак настоятелно Матю. Погледна ме в очите, като че искаше да ми покаже или обясни нещо. Не го разбрах. Отклоних поглед от неговия.
  -Добре- съгласих се аз.- Да започваме и да свършваме с тези простотии.
  Нямах представа какво да правя. Трябваше да се бия, така ли? По средата на извънградски път? С непознати? Хубаво. Щом така щях да се отърва от тези напасти, щях да се потроша цялата, за да им докажа, че съм нормална. Светкавица мина през лицето ми. В следващия момент отново се намирах на земята. Бузата ми гореше. Люк ме беше цапнал през лицето! Устната ми се беше сцепила и започна да кърви. Очите ми засмъдяха.
  -Хайде, сладурче. Няма ли да направиш нещо по въпроса? Току-що те ударих.
  Не му отговорих. Нямаше да му доставя това удоволствие. Станах, избърсах внимателно устната си и му обърнах гръб. Тръгнах да вървя по пътя, без да знам накъде отивам. Не минах много преди Люк, Матю и останалите да ме настигнат.
  -Къде отиваш, сладур...- не си довърши думата Люк понеже се бях извъртяла и бях забила юмрук в носа му.
  -Мери си приказките, сладурче -отвърнах иронично.- Не съм от захар и няма да търпя простотиите ти.
  Докато Люк се опитваше да спре кръвта, шуртяща от носа му, зениците му се разшириха, ноздрите ме се издуха и една вена започна да пулсира на полускритото му чело.
  -Някой да се погрижи вместо мен- изхъхри той и ме посочи с треперещ пръст. Аз му обърнах гръб и продължих да си вървя със "спокойна" походка. Всъщност бях толкова изнервена, че имах чувството, че ми се изострят сетивата. А може би това наистина се случваше. Чувах всяко едно движение зад гърба си. Успях да предвидя кога ще ме нападне следващия човек и с точно измерено движение го цапардосах по главата. Третият мъж вече беше доста по - груб и тръгна към мен с изражение, подсказващо, че иска да ме убие. Ама не му се получи. С едно движение на крака ми в стомаха му, той се преметна назад и падна замаяно. И не, не притежавах никаква Дарба! Изобщо и не си го помисляйте! Точно когато самодоволната ми усмивка беше започнала да се появява на лицето ми, усетих силен удар, разнесе се звук от тъп удар в главата ми и в следващия момент се строполих като парцал на земята.
  -Не! -извика Матю.
  -Добра си, няма съмнение- съобщи Люк, незнайно как озовал се зад мен. В ръката си държеше камък, голям почти колкото дланта му.- Но ние сме повече и няма как да ни победиш. И така, да кажем, че аз печеля и ти трябва да изпълниш своята част от сделката и да дойдеш с нас.
  -Тя никъде няма да ходи- намеси се твърдо някакъв глас. -Мястото й е при нас. Не можете да я принудите.
  -А вие какво точно правите? Не я ли принуждавате да дойде при вас, толкова колкото го правим и ние... Итън (Итън?!?!?) - продължи Люк. Не се изненада, че някак си Черната качулка се беше озовала тук и то без кола. Чу се шум като от духащ вятър. Наоколо се напълни с момчета. Откъде се взеха всички?  Омръзна ми да се чувствам кьорава! За втори път днес. Усетих как нечии ръце ме издърпаха по-далече от групата момчета- на безопасно място.
  -Спокойно, Клара, ние сме. Тук сме и няма да позволим да ти се случи нищо лошо- прошепна Алина в ухото ми. Опитах се да й благодаря, но от устата ми не излезе и звук. Лежах на една страна и гледах двете групи момчета- от една страна толкова еднакви, а от друга -толкова различни. Черни и Червени качулки.

'Бележка от автора'
Какво мислитеее? :-) Извинявам се, ако има много грешки, но честно казано не ми се чете всичко отначало за дребни поправки😃