Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Единадесета глава

"От гледна точка на Клара"

Бях бясна!!! Но знаете ли колко бясна? МНОГО!!! Идваше ми да счупя врата на някой околен. От очите ми излиза искри, главата ми пускаше мълнии, цялата горях. Ръцете и краката ми трепереха. Очите ми се насълзиха. Просто трябваше да си изкарам някъде гнева.
  -Мразя те, Итън!- извиках, съмнявайки се, че някой ще ме чуе и хлопнах външната врата на къщата. Тръгнах накъдето ми видят очите. Не знаех къде отивам и какво правя. Усещах, че започвам да се озъртам трескаво за отдушник на силата, която ме завладя. Започнах да тичам, защото това щеше да ме успокои. Преди да разбера какво точно се случва осъзнах, че се намирам на хълмче, от което се виждаше града. Как бях успяла да се изкача за толкова малко време? Дори не се бях запъхтяла. А когато ме гонеха онези гадняри- Черните качулки, за нула време останах без въздух. Въздъхнах. Бях се поуспокоила, макар че кръвта ми все още кипеше. Никога не се бях чувствала толкова вбесена. Дори не знаех защо толкова се бях напрегнала. В крайна сметка не се беше случило кой знае какво. Просто някакъв непознат изрази мнението си. Не можех да го виня. Всечки човек имаше право да мисли каквото си поиска. Въпреки че... като че ли очаквах мнението на Итън за мен да е добро и сякаш исках той да ме хареса. Но защо? И аз самата не знаех каква беше причината да мисля така. Просто имах нужда някой да ми каже, че постъпвам правилно. Но винаги се случваше обратното. Винаги разочаровах хората и разбивах очакванията им за мен. Такава си бях. Не е лесно човек да промени характера си.
  Седнах на един камък, свих коленете си и подпрях брадичка на тях. Загледах се в нищото. Продължих да си мисля за Итън. Трябваше да го сложа на място! Всеки път успяваше да ме нарани дълбоко, а аз въпреки че бях силна духом, му се връзвах на думите. Докато бях заета да се упреквам замекушавото си поведение, видях с периферното си зрение, че силует в червено се приближаваше към мен. Вдигнах глава и погледнах нагоре. Беше момче на моята възраст, облечено във виненочервен анцунг с качулка на главата. Виждаше му се само перчема от косата, блестящ като мед на последните лъчи на слънцето преди залеза. Мислеше си за нещо и дори не ме отрази отначало. След малко видя къде всъщност се намира и разбра, че не е сам.
  -Свободно ли е? -попита ме, сочейки мястото на тревата до мен.
  -Някъде да пише, че това място е моя собственост? Не. Сядай където си поискаш- промърморих аз и продължих да съзерцавам нищото.
  -Какво те води тук?- попита непознатият. Погледнах го с присвити очи. Той продължи да ме гледа втренчено без да свежда поглед. Доста смело от негова страна при положение, че можех всеки един момент да му се нахвърля. Но той откъде щеше да знае, че бях ядосана? Я се стегни, Клара! Не можеш да си изкарваш гнева на всеки срещнат. А пък и този пред теб е доста секси. Поговори си с него.
  -Да кажем, че имах кофти ден- започнах с отговора си аз.- Групата, с която се запознах наскоро ме ядоса. Особено... един от членовете й. А ти как се озова тук?
  -Подобно-отвърна замислено Червеното момче.- И аз имам проблеми с една група, в която се намирам.
  -Как така? Някаква банда или какво?- Попитах объркано. Нима и той беше член от група като тази на Черните качулки?
  -Честно казано и аз не знам. Сложна история. Просто не мога да свикна с правилата там, а и не обичам да спазвам чужди изисквания, нито да се подчинявам на някого. Имам си собствена глава на раменете и не съм толкова глупав, за да ви казват какво да правя- в гнева си момчето беше свило яростно юмруци. Държанието ме толкова ми напомняше на моето. Имах чувството, че този човек си прилича с мен и ще имаме много общи теми за разговор. Потупах мястото до себе си, подканяйки го да ми разкаже какво се е случило. Вече бях убедена, че и аз мога да споделя мъките си с него. Нали знаете, понякога човек има нужда да поговори с непознат, който просто да го изслуша.
  -Разкажи ми повече за проблемите си. Аз ще ти кажа за моите- подканих го с крива усмивка.
  -Хмм- момчето изпъшка и седна до мен. Качулката му падна и разкри лицето му- уникално! Медноруса блестяща коса с онези сладки извити перчемчета, които само секси момчетата правеха успешно, зелени очи ( аах дори не мога да ги опиша!!!). Просто си представете онзи прекрасен зелен цвят очи с малък отенък на жълто, червено и оранжево в тях. Високи скули, жилаво тяло, остра челюст... дори се загледах в дългите му пръсти. Протягайки се да седне, забелязах че отзад на кръста си имаше някаква татуировка. Умирах от любопитство да видя какво представлява. Момчето забеляза погледа ми и бързо дръпна суичърта си надолу. Е, явно нямаше да го питам каква е татуировката.
  -Тааа... просто всички около мен са толкова изнервени и напрегнати, че ми лазят по нервите- продължи Червеният непознат.- И определено имах нужда да поосвежа главата си. Бях напът да изпуша. Толкова нерви изхабих покрай хората около мен... сега кажи каква точно е твоята история.
  -Ами... аз пък наскоро срещнах едни хора, които напълно промениха живота ми. В началото за миг си помислих, че е за добро- замислено патърках брадичка. -Но с времето осъзнах, че тези хора само помрачават и малкото щастие в живота ми, говорят ми глупости за някакви супер сили и ме карат да се чувствам като някакъв темерут, и в същото време- като единствената нормална покрай тях.
  Момчето ме погледна с присвити очи.
  -А ти защо не им вярваш? Не мислиш ли, че има поне някаква истина в това, което са ти казали? Имам предвид за супер силите.
  Погледнах го втрещено. Той да не би да се опитваше да ми каже нещо? Разтърсих глава. Оо я стига вече! Не можеше всичко да се върти около мен! Със сигурност просто ми даваше съвет и разговаряше с мен като с нормален човек... така както всички Черни качулки трябваше да разговарят с мен. Вместо да ме преследват като някакви ловци.
  -Ами... честно казано не знам на кого мога да вярвам- отвърнах бавно. Вече бях изморена от всички тези недоразумения.
  -На мен?- каза момчето.- погледнах го с повдигната вежда.- Е знам, че съм непознат за теб, но все пак вожеш да ми разчиташ.
  -Та аз дори не ти знам името!- възкликнах възмутено.
  -И аз твоето не го... знам- отговори Червенодрешко. Не разбрах защо се замисли преди да го каже.- Но понящога имената не са важни,  нали така милейди?- Ухилих се валоумно на обръщението му.- Важни са жестовете.
  Кимнах.
  -Прав сте, господине- реших, че тази игра се играе от двама.- Но не може ли поне номера си да ми дадете? Щом ще бъдете мой психолог, може да се виждаме по-често.
  Червеното момче се засмя. Беше тооооолкова сладък. Кимна ми и бръкна в джоба си. Извади химикалка и посочи с поглед към ръката ми.
  -Нямам лист. Ще се задоволите с написания на нежната ви длан телефонен номер, милейди.
  Подадох си ръката. Той нежно я пое и я обви с пръсти. Потръпнах
Целият ме гняв се беше изпарил. В момента чувствах само лека тръпка от тази неочаквана среща и от факта, че пред мен стоеше такъв хубавец. Химика.ката ме погъделичка и аз затворих длан. Момчето отново я разтвори, приближи се бавно към мен, като преди това ме погледна сякаш искаше разрешение и след като не реагирах по никакъв начин, се настани удобно до мен, допирайки крак в моя и продължи да изписва цифрите на номера си. Когато приключи, се изправи и гордо вдигна глава, като че беше извършил нещо възхитително. Засмях се и дръпнах ръката си от неговата. Макар и да се чувствах добре и атмосферата помежду ни да беше спокойна, все пак бях момиче. В такива случаи беше нормално да ставам свенлива. Не можех да пренебрегна факта обаче, че Итън беше не само по-хубав, но и по-мъжествен. Сега виждах разликата. Преди си мислех: "Е, той е момче като всички останали. Какво като има червени очи, мускули на ръцете и краката, плочки на корема и полусвлечени дънки?" Като изключим ужасният му характер и скапаното му държание, Итън излъчваше много повече сексапил от Червеното момче. То беше по-скоро сладко, забавно, кротко... не беше мой тип. Аз бях от по-буйните, по-невъздържаните, имах нужда от място за хабене на енергия. Или пък човек. Можех да си го изкарвам върху някого. Така по-бързо ми олекваше. Итън беше главната ми жертва. Макар че той си го заслужаваше.
  Изведнъж чух стъпки. Обърнах се рязко, вече готова да бягам. Рефлексите ми се бяха изострили покрай щуротиите на Черните качулки. Нервите ми се опънаха до край. И като говорим за дявола...
  -Клара, какво правиш тук с този?!?- Изкрещя Итън, гледайки към мен ужасено. Изтича светкавично към мен и ме дръпна рязко за ръката, отдалечавайки ме от новия ми приятел. Застана пред мен, прикривайки ме с тяло сякаш очаква някой да ме нападне.
  -Итън, какво правиш, по дяволите?- Извиках възмутено аз и се опитах да се отдръпна. Итън обяче ме хвана с едната ръка здраво за китките, а с другата ръка извади нож от ботуша си. Ахнах. Нима щеше да наръга момчето?
  -Как смееш да идваш тук, подлецо?- Изръмжа Итън с гърлен дълбок глас. Червеното момче с бързо движение на свойред извади нож от ръкава си. Сложих ръка пред устата си. Какво ставаше тук?
  -Итън, престани! Не можеш да наръгаш непознат, само защото е говорил с мен!
  Итън не отговори. Приклекна и се подготви за скок. Приклекна и потледна настървено към противника си. Той на свой ред приклекна, но и ми хвърли поглед, казващ "не искам да гледаш това". Аз така или иначе нямаше да търпя двама мъже да се бият и колят пред очите ми. Адреналинът нахлу в тялото ми. Изхлузих ръката си от хватката на Итън. Той не очакваше да се опитам да се измъкна. Явно си мислеше, че съм от страхливите момичета, които биха си стояли зад гърба на защитника и покровителя- уникалния Итън, ще си кротувам и ще се свивам от страх. Да, ама не. Нямаше да стане. Застанах между двамата, разтваряйки ръце, за да не им позволявам да се приближават един до друг. Итън ми хвърли изненадан поглед. После явно реши, че му преча и през лицето му мина сянка на досада и отегчение. Приближи се към мен със сигурна крачка, хвана ме плез кръста и се опита да ме избута надалеч от обхвата на Червеното момче и ножовете. Аз обаче не помръднах. Знам, звучи странно, че мъж не е могъл да ме помести, но си беше точно така. Итън изпъшка и ме погледна в очите.
  -Още ли твърдиш, че нямаш Дарба? Още ли мислиш, че е нормално да надвиеш силите на мъж??? Кажи ми, Клара.
  -Престани! Спри с тези глупости! Не разбра ли, че не ти вярвам???- Извиках яростно и замахнах към лицето му. Той избегна удара, а в очите му засвяткаха мълнии. Гърдите му шеметно се надигаха и спускаха. Точно отвори уста да ми отговори хапливо, но Червеното момче го прекъсна:
  -А защо не го изслушаш? Защо не вярваш в Дарбата си?
  Итън върна ядосания си огнен поглед върху противника.
  -Така значи. Сега ще я убеждаваш? Може би вече дори си се опитал да говориш с нея за специалните сили! Може би си споделил и колко добра е групата ти. Само да ти напомня, че нарушаваш минимум две правила от споразумението на групите ни. Защо не й кажеш как ти и другарите ти рушите всичко, навлизате в чужда територия и доста често се осмелявате и нападате член от нашата група? Както правиш сега. За пореден път.
  -Какво?!? Аз не съм я нападал! Просто си поговорихме!- възкликна момчето. Лицето му почервеня. Погледна притеснено към мен и пак върна погледа си към Итън.
  -Да, така е. Просто си казал колко по-добри сте от нас и си се опитал са я привлечеш на ваша страна! Както винаги! Унищожавате животи и пропилявате способности!
  -Нищо такова не съм направил- изръмжа Червеният противник. Това вече заприличваше на битка между лъвове. Аз само местех погледа си от единия към другия в опит да разбера какво точно се случва.
  -Престанете и двамата! Карате се за глупости! Итън, той нищо не ми е направил- посочих момчето.- Просто си говорихме. Какво толкова?
  -Какво толкова- повтори гневно Итън.- Казваш "какво толкова"?!?! Ти знаеш ли изобщо с кого си разговаряла и пред кого си изливала душата си??? Знаеш ли???
  Погледнах стреснато към Червеното момче.
  -Н-не- измънках.- Той е просто нормално момче.
  -Нормално?!??- изсъска Итън.- Той е от Червените качулки, Клара. Наш враг е! Твой враг е!

"Бележка от автора"
  Ухх, главата е готова с подкрепата и идеите на Velislava003😊😊Надявам се да ви хареса. Моля, кажете какво мислите за нея.💕💕