Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Двадесет и осма глава

  Тялото на Клара беше все така безжизнено, вече половин час. Нямаше пулс, но кожата й беше топла на допир. Повдигнах я на ръце, слагайки едната си ръка на гърба й, а другата- под сгъвката на коленете. Ерик подкрепяше Алина, която беше напълно съсипана и не можеше да отклони поглед от приятелката си. Никой не проговаряше. Никой не казваше очевидното- сърцето на Клара беше спряло, което означаваше че... не, не можех дори да го кажа. Не исках дори да си помислям, че е възможно. Бавно се запътихме към входната врата. Останалите Черни качулки се събраха на група и тръгнаха след нас. Оставихме Ерол в безсъзнание. Не ме интересуваше какво ще му се случи. Вътрешно се молех да бъде наказан за постъпката си. Хвърлих поглед на Ерик. С едната си ръка държеше Алина през кръста, а в другата дръжеше портрета на Командира ни. Знаех защо го беше взел. Искаше отговори. Може би Командирът щеше да ни обясни защо Ерол я беше нарисувал с такава точност. Точно преди да излезем от сградата, на пътя ни се изпречи Червена качулка- високо момче с черна коса, вързана на малка опашка. Това беше... Люк! Същият този, който се опита да унижи Клара по средата на пътя. Напереният му вид изчезна, когато видя тялото й в ръцете ми.
  -Клара... не!- извика безпомощно той и се затича към мен. Погледнах го с възможно най-гадния си червен поглед, предупреждавайки го, че ще загази, ако направи грешен ход .
  -Не смей да я докосваш- изрмъжах заплашително.- Заради вашия Командир е в това състояние.
  -Не- повтори ужасено Люк и лицето му помръкна.- Не, не, не... ще го смачкам... къде е??? Къде е Ерол???
  Отворих уста от изумление. Ама... той наистина ли възнамеряваше да се обърне срещу собствения си Командир? Наистина ли го искаше или просто се правеше? Вътрешно в себе си обаче знаех, че е искрен. Беше ужасен, може би защото и той обичаше Клара и го беше грижа за нея. Беше се привързал към нея.
  -В кабинета си е- отговорих.- И се надявам да ве се събуди скоро.
  -О, аз ще се рогрижа за това- отвърна сериозно Люк и очите му се изпърниха с омраза. Хвърли последен поглед към Клара и нежно прокара ръка по бузата й. Този път не му попречих.
  -Грижи се за нея, Итън. Тя е най-смелото и силно момиче, което някога съм срещал. Истински късметлия си с нея.
  Не отговорих. Само сведох очи към Клара и сърцето ми отново трепна болезнено. Дали щях някога да мога да й кажа колко много оценявам факта, че я имам?
  Люк ни кимна за последно за сбогом и хукна към стаята на Ерол. Бях сигурен, че ще се погрижи той да не се изправи повече на крака.
  -Хайде, Итън- Ерик ме хвана за рамото и ме насочи към вратата. До него Алина все още бършеше очите се, без да може да спре са плаче.- Да вървим при Командира. Може би тя ще ни каже какво да правим. Със сигурност знае повече, отколкото ни казва- той погледна картината в ръцете си, стисвайки челюст. Тримата се запътихме към моторите навън. Останалите Черни качулки ни последваха. Всички изглеждаха уморени и смазани.
  Когато паркирахме моторите пред имението на Черните качулки, от сградата с тичане излезе Командира. Явно ни беше чула, че пристигаме и се завтече да види какво става.
  -Госпожо Ж.!- извика Алина и хукна към нея със сълзи на очи, прегръщайки я силно. Никога не спря да нарича Командира "Госпожа Ж.". Явно искаше да запази старите си навици, въпреки че Командирът вече не й беше учителка- освен по контрол на Дарбата, естествено.
  Командирът огледа Черните качулки. Накрая погледът й се спря върху тялото на Клара. Реакцията й ми се стори малко странна. Тя остана напълно спокойна. Без възгласи и викове, без бурни емоции. Само и единствено тежка и изпълнена с тъга и болка въздишка. Като че и преди беше преживявала нещо подобно. Беше цяло чудо, че очите й не бяха променили цвета си. Имах чувството, че тя е човекът, който е изживял най-много тревоги. Въпреки това, тя винаги е била изключително силна духом и винаги е умеела да се контролира. За разлика от мен в този момент. Чувствах се напълно съсипан. Не можех да разбера защо Командирът приема толкова леко новината за Клара. Щях да рухна всеки момент, но Командирът се приближи до мен и ме погледна строго в очите.
  -Стегни се, Итън. Ерик ми беше достатъчен с неговите драми. Клара не е мъртва.
  Не й повярвах. Никой здравомислещ и разумен човек не би повярвал на такава глупост при положение, че преди малко докоснах сърцето на Клара и не усетих и един уред.
  -Това са глупости- изкрещях почти през сълзи. Това, че бях мъж не означаваше, че нямах право да цивря като бебе. Точно това ми идваше да направя в момента. Възможно ли беше като съм с червени очи, да ми текат червени сълзи, а сърцето ми да кърви?
  Командирът ме плесна по бузата с всичка сила. Ауч! Звукът от плесницата проехтя в притихналата среда.
  -Свести се! Не е мъртва! Просто съзнанието й е изключено! Влезте всички вътре- изкомандва тя на весок глас. Алина беше спряла да плаче и гледаше обнадеждено към Клара. Излязох от вцепенението си и погледнах към тялото в ръцете си. Клара не е мъртва, Клара не е мъртва...- повтарях като мантра. Нямах представа как Командирът знаеше, че съзнанието й е изключено, но не беше невъзможно. Аз щях да вярвам в това. Нямах друг избор.
  -Остави я тук- Командирът ми посочи дивана. Оставих внимателно Клара.- Ерик- обърна се тя към него,- донесете ми с Алина от успокоителните стрелички.
  Нямах никаква идея как това би помогнало. Стреличките изключваха Дарбата и отслабваха силите. Най-много напълно да омаломощят и приспят Клара. После обаче в мен се обади гласът на разума. Вярвай на Командира си. Тя винаги знае какво прави. Сключих ръце и затворих за кратко очи. Алина и Ерик подадоха няколко стрелички на Командира и седнаха до мен. Другите момчета се разпръснаха, като гледаха да не пречат. Всички стояха напрегнати, очаквайки Клара всеки един момент да се събуди. Това обаче не се случи. Командирът допря два пръста до слепоочията на Клара и затвори очи, съсредоточавайки се върху нещо. След това рязко ги отвори. Зениците й се бяха разширили. Изражението й беше напълно сериозно, сякаш извършваше операция.
  -Алина- каза тя.- Искам да ме събудиш веднага щом Клара се събуди. Разбра ли ме?
  Алина кимна зашеметено. Никой нищо не разбираше. Какво щеше да прави Командирът?
  - Искам на всяка цена да ме събудиш- продължи тя.- Итън, Ерик, вие също стойте тук. Помогнете на Алина да ме събуди и в никакъв случай не се предавайте.
  -Добре- измърморих с бясно блъскащо сърце. Какво означаваше всичко това? Защо говореше така? Какво щеше да прави?
  И преди да се усетя, тя взе всички стрелички от масата до себе си (които бяха около пет!!!!) и една по една ги заби в ръката си със стиснати зъби. Тримата с Ерик и Алина наблюдавахме, без да можем да промълвим и дума. Никой не можеше да повярва на това, което се случваше в момента. Когато Командирът изхаби всички стрелички и въпреки това остана будна, погледна към мен и с почти затворени очи, задържа погледа си върху моя. Веднага се досетих, че й трябва още успокоително. Изхвърчах да взема допълнително. Вече знаех, че целта й е да притъпи Дарбата си и да изключи съзнанието си. Дадох й още стрелички и продължих да се взирам в разтрепераните й пръсти, които с усилие вкърваха малките иглички в кожата. Станах и започнах да й помагам. Взимах стреличка и бързо, но внимателно я забивах в кожата на Командира, докато съдържанието не влезе в кръвта й. След дванадесетата, Командирът най-сетне се отпусна и затвори очи. Пръстите на ръката й обаче останаха допряни до слепоочието на Клара. Раменете ми се сковаха. Не знаех какво да правя. Погледнах към Ерик и Алина, но и те гледаха объркано. И сега какво?