Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Осма глава

  Чух забързаните стъпки на дузина момчета, тичащи зад мен.
  -Хей, спри за малко! Къде бягаш?- извика едно от момчетата.
  -Махнете се от мен, не искам да говоря с вас!- отвърнах през рамо, вече задъхвайки се. Тичането по пясък дори по мократа и горе-долу твърда част и то с маратонки изобщо не ми помагаше. Тичах от поне две минути с възможно най-голямата скорост, на която бях способна. Често спортувах, но не умеех да тичам. Предпочитах танците или карате. Обичах да се защитавам и да се уча на различни техники за борба.
  Кракът ми потъна в една по-мокра част на пясъка. Залитнах и за малко да падна във водата. Успях да запазя равновесие, колкото да се подпра с ръце на пясъка и да намокря дънките на коленете си в опит да не падна цялата във водата. Едното момче ме догони. Хвана ме за лакътя на едната ръка, но не успя да избегне другия лакът. Беше забравил явно, че имам две ръце. Тълпата от другите момчета незнайно защо се сгъсти. Не ми стана ясно откъде се бяха появили другите. Между тях се мярнаха чифт лилави очи. Казах "сбогом" на спокойствието си. Нямаше да ме оставят на мира.
  -Клара, чакай малко!- обади се Алина и продължи да тича към мен, пъргава като сърна... за разлика от мен. При нея се виждаше, че е във форма. Мускулите й по краката бяха като на истински атлет. Беше жилава и в същото време гъвкава. А аз? Аз бях просто хилава. Отвреме навреме и аз бях гъвкава заради танците, но много рядко успявах да постигна това, което ми трябваше. Не ме биваше в тренировките по издръжливост. Бях гола вода на тичането на дълги разстояния. Въздухът не ми достигаше и започваха да ме болят белите дробове от усилието да си поема въздух. Както беше в момента. Точно когато момчето ме пусна, аз измъкнах крака си от потъналия пясък с мощно джвак и продължих да тичам. Групата от момчета се спря за миг, за да обърне внимание на пострадалия си съотборник, приятел или там каквото беше. Почти бях успяла да му разбия носа. Не че се радвах за стореното. Не обичах да наранявам хората... освен ако не си го заслужеха. Тогава вече не ми пукаше за тях. Както при дядото с кофата гнусна вода или при мъжа, който се опита да ме сваля преди малко. Обърнах поглед назад, за да видя преследвачите си. Бяха поизостанали. Начело на тичащата група бяха Алина и Ерик. Как успяваха толкова време да издържат на бързо темпо? Аз самата вече мислех да се предам. Точно обърнах глава напред, за да се опитам да намеря подходящо скривалище, където да почина малко, когато пред мен се изпречи спасителят Итън. Ахнах и в опита си да го заобиколя се подхлъзнах. Паднах по лице на пясъка. Успях да затворя очите си навреме, но затова пък устата и носът ми се напълниха. Беше ужасно. И без това не ми достигаше въздуха, а сега нещата се влошиха. Отлепих се с мъка от пясъка и започнах да кашлям. Итън изтича до водата и я загреба с шепи, за да измие лицето ми.
  -Виж, съжалявам за случилото се-опита да ме успокои той. Дишаше тежко. Не по-тежко от мен, естествено. Аз го погледнах гадно. Мразех да гледам човек със слънчеви очила и да си виждам отражението в стъклата. Имах чувството, че говорех сама на себе си.
  -Не ми трябва извинението ти! Оставете ме! Защо ме преследвате?- Обърнах се и видях, че другите момчета заедно с Алина и Ерик бяха изчезнали.
  -Трябва да говорим с теб. Моля те, изслушай ни- опита пак спасителят.
  -Не- отвърнах твърдо аз.- Не искам да ви слушам повече. Вгорчавате живота ми с тези приказки за Дарби, Червени и Черни качулки...нищо не разбирам. Това са измислици. Отказвам да повярвам. Не сте ли малко големи, за да си играете на такива глупости? Веднъж се правите на полицаи, сега ти се правиш на спасител...
  Момчето стисна ядно юмруци.
  -Защо изобщо си правя труда да говоря с теб като с нормален човек??? Не съм виждал по-чепато момиче от теб!
  Ауч! Това заболя. Не знам защо, но наистина не ми хареса какво мислят другите за мен. Станах рязко и продължих да тичам, отдалечавайки се възможно най-много от спасителя. Итън. Не исках да чувам повече това име. Мразех го. Сълзи започнаха да текат по бузите ми. Никога не ми бяха говорили по такъв начин. Не знам доли бях разочарована или ядосана. След секунда обаче вече бях наясно със себе си. Нямаше да позволявам някой да ме разстройва. Не ме интересуваше чуждото мнение. Аз си бях аз. Който искаше, щеше да свикне с мен, без да ме кара да се превръщам в нещо, което не съм. Обърнах се, докато тичах. Вече никой не ме седваше. Спрях да тичам и поех дълбоко въздух. Вадичките сълзи бяха оставили мръсни отпечатъци по лицето ми и когато тръгнах да се бърша, само влоших състоянието. Носът ми беше замръзнал. Седнах на сухия пясък, прегърнах свитите си колене и захлупих глава. Качулката напълно скри лицето ми. Имах нужда от почивка и преосмисляне на случилото се. Чух детски смях наоколо. Вдигнах глава и видях, че две момчета ритат топка на около метър от мен. Родителите им бяха отишли в близкото заведение и бяха оставили децата да си поиграят. Момчетата започнаха да викат и да ритат топката все по-близо до мен. И накрая стана това, което очаквах, че ще се случи- топката изхвръкна и ме удари с необикновена сила в главата. Наведох я в опит да спра болката и световъртежа. Момчетата започнаха да се хилят. Десетгодишни пикльовци. Едното започна да подскача около мен. И аз не издържах. Станах и го сграбчих с неопределима сила за рамото. Момчето изпищя и започна да се дърпа. Брат му дойде и започна да ме рита по крака, за да пусна момчето. Аз обаче нямаше да се откажа. Това днес беше черешката на тортата- лигльовци да ме ударят с топка по окото със сила, от която щях да ходя цяла седмица с посинено лице. Нямаше да стане. Отново усетих как тялото ми се изпълва с енергия. Откъде я беше намерило? Чувствах се като умряла. Явно беше адреналин, защото вътрешно бях като смазана от камион. Бях обаче достатъчно силна да си отмъстя на това момче пред мен. То продължи да се мята и да пищи. Аз го хванах за косата и го задърпах към водата. Сега щеше да се запознае с голяма кака. Щеше да разбере какъв респект трябаше да има към по-големите. Замахнах към брат му, който продължи да се опитва да спаси другаря си. Той падна, разплакан на пясъка. Задърпах жертвата си към водата, усмихвайки се на брилянтната си идея. Щях да го запозная със студената морска вода отблизо, за да го накарам да си плати за удара с топката. После щях да се оправя и с брат му. И точно преди да го довлека до края на плажа до водата, някой ме бутна с все сила и отблъсна детето настрани. То веднага се отдалечи от мен пълзейки. Обърнах се да видя кой ми е попречил да си отмъстя. Алина.
  -Клара, какво ти става? Защо се опитваш да оправиш всички проблеми с насилие?- Попита тя. В гласа й имаше страх, разочарование, нотка обвинение и... от друга страна разбиране. Сякаш и на нея й се беше случвало нещо подобно. Наклоних глава на една страна, взирайки се в лилавите й очи.
  -Не ми пука как решавам проблемите си. Аз ще определям какво да правя- грешни думи. Алина изви ръцете зад гърба ми с бързината на пантера. Докато се осъзная, вече бях повалена на колене и не можех да помръдна. И това го беше направило момиче. На моята възраст!!! Идваше ми да потъна в земята от срам. После обаче реших да се взема в ръце и да променя тактиката си. Вече нямаше да се държа като малко деет. Поемах всичко под контрол. Напрегнах мускули и след секунди успях да се освободя от Алина. Беше нейн ред да остане възхитена от бързината и ловкостта, с която хванах ръцете й, ритнах я в ребрата, от което тя се сви от болка, въпреки че не бях използвала толкова голяма сила и я повалих по гръб. Затиснах я и вдигнах ръка да я ударя. Не знам дали наистина щях да го направя.  Макар и да беше заплаха за мен, тя ми беше нещо като приятелка. Не исках да правя такива неща. И точно тогава направих грешка. Тя се възползва от моето колебание, извъртя се и се измъкна от хватката ми. Бяхме като актьори в някакъв филм. Ту аз, ту тя побеждаваше. И двете имахме еднакви възможности и сили, макар че тя изглеждаше много по-тренирана от мен. Не знам как изобщо успях да се спася от нейния удар, който последва. Явно целта й беше да ме зашемети. Чак се засмях от невъзможната мисъл, която влезе в главата ми. Това вече се превърна в женски бой. Не исках да знам как изглеждаме отстрани. Трагично. Със сигурност. Отново се подготвих да я ударя. Този път щях да го направя щом и тя се опита. Нацелих се в слабото й място- ребрата. Забелязах, че там я боли повече, вероятно вече беше веднъж ранена там и аз влошавах нещата. Не исках да й вредя. Просто щях да я разсеям. Вдигнах крак и в следващия момент се озовах по гръб на пясъка. Отново. Този път обаче върху мен беше Итън. Очилата му паднаха. И щях да получа удар, когато видях какво се крие зад тях. Ахнах. Сковах се, вцепених се, забравих как се диша. Итън имаше червени очи! Чакай, явно беше станала някаква грешка. Очите ми... очете ми се бяфа развалили. Червени очи, за бога! Изглеждаха толкова реални и в същото време съзнанието ми крещеше, че е невъзможно човек да има червени очи по рождение. Що за лещи? Луди ли бяха тези? В крайна сметка и Алина беше с лилави очи. Итън прикова ръцете ми до тялото и извади нещо от джоба си. Вдигна поглед нагоре. И аз последвах примера му и видях, че отново всички мъже в черно бяха наоколо. Ерик помагаше на Алина да стане. Тя изпъшка и се хвана за ребрата. Повдигайки черния си суичър, тя разкри дълъг белег, минаващ през ребрата й. Ето защо я болеше, когато я уцелих там. Насочих погледа си към Итън.
  -Очите ти...те...- тотално загубих дар слово. Езикът ми се върза на седем възела. Итън продължи да ме гледа в очите, сякаш за да ме омагьоса или хипнотизираха, а през това време вършеше нещо друго с ръцете си. Като че знаеше какво е въздействието на погледа му върху хората и се възползваше от моята слабост. Само че на мен изведнъж нищо ми прищрака в главата. Осъзнах, че съм под влиянието на хипнотизиращия поглед. Събудих се. Размърдах се. Започнах да се мятам в опити да се отърва от огнените очи. Направо усещах как прогарят дупка в мен.
  -Ерик, би ли ми помогнал?- Попита пресипнало Итън. Подаде на Ерик предмета, който беше извадил от джоба си. Алина се приближи към мен заедно с Ерик, като леко накуцваше. Погледна ме със съжаление. Какво означаваше това? Тя знаеше ли какво ще ми се случи? Не! Очите ме се ококориха, когато видях какво правят момчетата. Започнах да ритам, измъкнах ръцете си и зараздавах юмруци наоколо. Още няколко момчета се опитаха да помогнат на Итън в опит да ме усмирят. Всеки ме хвана кой както може, за да ме обездвижат. Проклети хора! Ерик поднесе иглата на нивото на очите си и погледна течността отвътре. Приличаше на експерт в тези работи. Какво имаше в иглата?
  -Не! Ерик, спри! Какво правиш! Пуснете ме! Итън!
  Виковете ми нямаха резултат. Продължиха да ме притискат към пясъка. Вече започвах да усещам как влажността му се просмуква през дрехите в костите ми. Чувствах се толкова немощна. Нямаше спасение. Бях в по-лошо положение и от момчето, което се размина на косъм от ледената вода. Така и не можах да му отмъстя. Лицето ми пулсираше от болка, краката и ръцете също ме боляха. Ерик се приближи до мен с иглата. Получих сто пъти по-силна фобия от игли от обикновено. Сетих се за вечерта с Червените качулки и потръпнах. Промених държанието си за части за секунда. Спрях да се дърпам, свих тялото си, доколкото беше възможно под това на Итън и стиснах очи. Потреперих и се подготвих за неприятния бодеж, знаейки че нямам избор. Явно щяха да ме тровят.
  -Клара... Ерик, изчакай за малко- каза Алина. Аз отворих очи, а тя се приближи към мен.
  -Не се безпокой, това е просто успокоително. Не е нищо вредно, и аз съм го пробвала...или по-точно са го използвали върху мен по същата причина както и при теб. Прекалено превъзбудена си, а така ставаш и прекалено силна. Не умееш да контролираш способностите си, а и твоя характер, съчетан с Дарбата влошава ситуацията. Ще убиеш някого. Затова момчетата ще предприемат тези мерки. Ще се успокоиш и всичко ще бъде наред.
  Това изобщо не ми помогна. Що за успокоение беше това? Започнах да викам и все по-настървено се дърпах. Накрая усетих болката от иглата в дясното рамо. Обърнах глава учудена, че са успели да разголят и рамото ми, за да забият иглата. В главата ми започнаха да се въртят шеметни и несвързани мисли- не можех да мисля ясно. Догади ми се. Не можех да дишам. Обърнах се конвулсивно настрани под тялото на Итън, изхвърляйки и малкото храна, която бях яла. Започнаха да ме обливат горещи и студени вълни. Погледнах към Алина и Итън със замъглен поглед. Те ме гледаха разтревожено. Момчетата ме пуснаха и се отдалечиха от мен. Като че ли чакаха някой да им каже нещо. Алина клекна до мин и докосна челото ми.
  -Тя гори, Ерик. И още е в съзнание. Това не е нормално. Какво й има?
  -Добър...въпрос...какво ми...има- попитах зашеметено и прегракнало аз. Имах чувството, че участвам във филм.
  -Получи алергична реакция от успокоителното- отговори Итън.- Никой досега не е получавал алергия от този вид инжекция- Итън погледна разтревожено към приятеля си Ерик.- Знаеш, че са направени така че на всички да им понасят. Какво си случва?
  Това бяха последните думи, които чух. После като че ли долетя птица и отнесе душата ми. Тялото ми остана на плажа в ръцете на Итън като непотребна опаковка.

'Забележка от автора'
  Съжалявам, съжалявам, съжалявам! Много се забавих с новата глава, гризе ме съвестта. Просто- тестове, уроци, училище... знам, че това не трябва да е оправдание, ама в 11 клас не е лесно!😅 Тържествено ви обещавам, че съвсем скоро ще има нова глава😃