Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Двадесет и втора глава

  Нямаше никого. Къде бяха изчезнали всички? Какво се беше случило? Нещо не беше наред. Тръгнах да тичам надолу по стълбите, озъртайки се наляво надясно. Чух полицейски сирени. Заковах се намясто. Ооо не! Да не би Червените качулки да ме бяха изоставили? Не чух никакво подсвиркване в знак на тревога!
Огледах се паникьосано за някаква врата или нещо, от което да изляза незабелязано, преди полицаите да дойдат. За жалост единствената врата, през която можех да мина беше тази на първия етаж, която гъмжеше от ченгета. Нямах време да се връщам назад към някоя от стаите... 100% имаше прозорец някъде наблизо, но не биваше да влизам в стаята, в която бях досега. Нямах време. Минах бавно и внимателно, вървейки по терасата на втория етаж, намираща се точно срещу вратата и за моя радост не ме забелязаха. Усещах как слепоочията ми пулсират. Чувах ударите на сърцето си. Дишането ми беше бързо и учестено. Молех се да не ме хванат. Щях да прекарам остатъка от живота си зад решетките. Огледах се. Имаше огромен прозорец с хубави гравирани букви вдясно на единия коридор. Приближих се бавно, като си молех тъмните червени дрехи поне малко да скриват движещата ми се фигура. Когато стигнах до прозореца, го ритнах с цяла сила. Вдигнах шум. Прекалено много шум. Кръвта се отече от лицето ми. Не се счупи?! Побърках се... ами сега ако ме хванат?! После се сетих, че разполагам с тайно оръжие. Привиках го, съсредоточавайки се върху него. Усетих силата бързо да се надига в мен и се възползвах от преливащата енергия. Ритнах отново прозореца и той слава богу се счупи. Силен шум се разнесе из банката. Полицаите веднага запомнаха да подвикват и се втурнаха към втория етаж. Промуших се приз прозореца и седнах на перваза. Поех дълбоко въздух. Скочих без да му мисля много, защото нямах много време. Падането продължи съвсем кратко. Приземих се на крака. Огледах се, но не видях нито една Червена качулка. Потреперих, когато чух зад себе си тиха стъпка. С рязко движение извадих ножа от ръкава си, но останах неподвижна за момент. Дано е Итън! Дано е Итън! Някой ме хвана през кръста и се сковах като камък. Не изпищях, защото се опасявах, че можеше да стане по-лошо.
  -Пусни ножа!- изшушука мъжки глас в ухото ми. Потреперих, но не пуснах ножа. Беше ме страх да се обърна, затова просто се измъкнах и затичах напред.
  -Клара... Клара върни се! Аз съм Матю! Спри! -извика и аз моментално се обърнах, вече по-спокойна, но с все още блъскащо в гърдите сърце.- Нямаше те и се върнах! Ужасно се притеснихме за теб! Едно от момчетата каза, че те е видяло да излизаш с нас, но никъде не те намерихме.
  Матю ме гледаше ме стреснато и очаквателно. Върнах се бавно при него и го погледнах в зелените очи. Бях уплашена и исках да се махна от тук. Само му кимнах и той ме разбра. Тръгнахме бързо към оставения мотор. Качихме се и потеглихме.
  -Къде са другите? Защо те зарязаха?- попитах Матю. Усетих как тялото му се напрегна от въпроса.
  -Те тръгнаха към Командира, за да му оставят парите възможно най-бързо. Люк ме помоли да се погрижа за теб.
  -Аха, ясно- казах тихо. Вятърът свистеше в ушите ми. Потреперих от студ. Все още бях вир вода мокра от дългото тичане. За миг си спомних за топлата прегръдка и целувката ми с Итън и се усмихнах на себе си. Той мислеше за мен... еех, може би все пак някой ден щях да срещна любовта на живота си...
  Когато стигнахме хълмчето, слязохме от мотора и Матю ме поведе бързо към къщата. Вече умирах от студ и започнах силно да треперя. Към края на полянката видяхме всички Червени качулки, участвали в мисията, събрани пред къщата. Всички изглеждаха много изморени, но доволни. Някои бяха леко ранени, но бяха ухилени до ушите. Люк седеше начело на групата и гледаше мрачно хълма. Когато ни видя, се насочи към нас с ядовито изражение. Опашчицата му почти се беше разпаднала и малки кичурчета коса висяха пред лицето му. Коженото му яке беше скъсано на някои места, а веригите на панталоните му подрънкваха заплашително. Вдигнах поглед към лицето му. Очите му прогаряха дупка в мен. Какво като не бяха червени? Това не ги правеше по-малко зловещи.
  -Добра работа свършихме, но изчезването ти не ми хареса -проговори Люк и ме погледна така сякаш знаеше нещо, което не трябва да знае. Напрегнах се. Дано не пита нищо... трябваше да скалъпя някаква лъжа, ако искаше да знае къде съм била през по-голямата част от времето. Гледахме се известно време като котка и мишка, но накрая Люк отклони поглед. Кимна с глава на останалите и всички се насочихме към къщата. Когато влязохме, щях да падна от изумление. В предверието беше пълно със сакове с пари. Догади ми се, като се сетих, че днес бях извършила престъпление. По принцип си бях бунтарка и не харесвах законите, но не исках да ставам престъпник. А Червените качулки ме превръщаха точно в това.
  Момчетата се разшумяха. Повечето наведоха надолу глави, а други се сковаха. Люк отново придоби смирен вид. Погледнах напред. Знаех кой идва, щом всички се държаха така. Човекът, който вече ненавиждах. Командирът на Червените качулки. Приближи се с бавни и властни крачки. Толкова ми напомняше за госпожа Ж... толкова много си приличаха... по държание, по външен вид. Дали се бяха срещали някога? Би трябвало, все пак бяха врагове.
  -И така- започна той.- Днес свършихте много добра работа. Сигурен съм, че новата участничка много е помогнала, както се очакваше- Командирът се изхили,  а аз го погледнах погнусена. В смеха му имаше нещо перверзно, което караше вътрешното ми Аз да пищи и да се гърчи от ужас. Но все пак се почувствах малко горда. Той беше доволен от мен. Аз все още не бях, но... този път щях да го преживея. Но само този път.
  Командирът ни освободи и каза да си почиваме до края на деня. Вече беше късен следобед. Денят беше минал бързо. Бях скапана, затова си отидох в стаята. Останах супер доволна, когато открих, че имам ЛЕГЛО, а не просто някаква тънка постеля на пода. Коремът ми прокъркори, но щях да си отдъхна за малко и после да си потърся нещо за ядене. Докато лежах на леглото с ръце зад врата, гледаща към тавана, си спомних отново за целувката и Итън. Бях ли влюбена? Това ли беше любовта? Той беше дошъл само заради мен и беше рискувал живота си, за да ме види. Но дали ме обичаше или правеше всичко по задължение? Затворих очи. Тези мисли щяха да ме погълнат. Опитах се да изчистя съзнанието си. Някой почука на вратата. Отвори я без да пита и се опря небрежно на рамката. Отворих рязко очи и впих поглед в този на Люк. Стойката му беше секси и знаех, че той цели да ме забаламоса и да завърти главата ми, за да остана тук завинаги. Но нямаше да му се вържа. И не, показващият му се мускулест корем не ме интересуваше!
  -Хей... исках да те поздравя, за това, че днес не избяга от мисията- сподели той с откровен поглед.- Знаех, че има шанс да се измъкнеш, докато всички сме заети, но ти не го направи. Помогна ни. Свърши си работата... въпреки, че ми е много любопитно къде беше през повечето време...- Люк продължи да се взира изпитателно в мен.- Понякога те виждах да се стрелкаш из коридорите с куп охраняващи след себе си, но... по едно време изчезна. Къде беше и с кого?
  Как изобщо ме беше следял, докато обираше банката? Той да нямаше допълнителна Дарба да ме вижда дори когато не съм покрай него???
  -Остави ме да си почивам-изсумтях, затваряйки очи и правейки се на небрежна и незаинтересована, но вътрешно изтръпнах от загатването му, че съм била с някого.
  -Както пожелаеш, красавице- каза Люк, но не си тръгна, а бавно се приближи. Седна на ръба на леглото и остана неходвижен, чакайки да го погледна. Аз обаче не исках и не отворих очи. Беше ме страх, че може да разгадае скритите в мен емоции и да разбере каква е тайната ми. Чу се изскърцване на матрака. Той се приближи към мен и небрежно докосна с ръка разголения ми корем. Изтръпнах. Ставаше страшно.
  -Чуй, по-добре внимавай, защото ще те хвана, ако ме лъжеш... всеки си има своите тайни, но точно сега, ако ни измамиш или предадеш за тези дни, Матю ще го отнесе, а ти не искаш това нали?
  Отворих рязко очи и се изправих, изваждайки инстинктивно и почти дискретно ножа от ръкава. Щях да си навлека проблеми, но ми омръзна да ме заплашват. ТОЙ НЯМАШЕ ПРАВО ДА МЕ ЗАПЛАШВА!
  -Само ако посмееш да му направиш нещо... ще те изкормя до основи, чу ли ме?! - извиках по най-гръмогласния начин, на който бях способна, с бързо движение станах от леглото и го затиснах до стената, като опрях ножа до гърлото му. Явно вече ми беше станало навик да го използвам за щяло и нещяло. Люк ме гледаше предизвикателно. Знаеше, че не бих ме посегнала. Бях прекалено слаба и мекушава. А той знаеше как да ме вбеси и в същото време да не пострада от гнева ми.
  -Недей да правиш нещо, за което ще съжаляваш, Клара!- каза ми простичко. След това за секунди успя да избие ножа от ръката ми и ме бутна на леглото. Легна върху мен най-демонстративно, показвайки, че е спечелил тази малка битка. Която аз дори не си направих труда да спечеля.
  -Остани тук завинаги. С мен. И другите качулки. Знам, че днешната мисия всъщност ти хареса. Хареса ти да правиш нещо нередно и опасно- Люк се усмихна и се приближи на сантиметри от лицето ми.- Просто не искаш да си признаеш.
Изведнъж започна да ме целува по устните, ключицата и врата. Влагаше такава страст в целувките, че за миг не знаех какво да направя. Беше невероятно бърз, а на мен ми трябваше време да осмисля случващото се. Веднага щом дойдох на себе си обаче, го отблъснах силно.
  -С...Спри Люк! Имам си приятел!- казах едва едва. Имах ли си приятел всъщност??? Итън приятел ли ми беше? Е, да кажем, че ми беше такъв. Тайно се надявах да ми бъде.
  Люк бавно се отдръпна от мен. Погледът му гореше, зениците му се бяха уголемили. Той спря за секунда, като че обмисляше думите ми, бавно прокарвайки пръсти през лицето си. Не отделяше поглед от устните ми. Какво целеше?
  -И какво трябва ме спира?- попита бавно, или правейки се на идиот, или напълно искрен- идиот.
  -Това, че ще ти размаже физиономията!- казах почти с насмешка, отдалечих се на възможно най-голямо разстояние от него и вдигнах ципа на суичъра си, който незнайно как се беше смъкнал по време на... ъх, без коментар! Когато видях, че Люк не реагира по никакъв начин, реших да се измъкна от неловката ситуация, като се спася на някъде. Вдигнах поглед нагоре и видях, че към стаята ми имаше балкон. Увих ръце около тялото си и бързо излязох навън с надеждата Люк да не ме последва. Той обаче продължи да лежи на една страна в леглото ми, подпирайки главата си с ръка и взирайки се в мен. Извърнах очи и се загледах в далечината. Мислено се извиних на Итън, че бях позволила някой друг да ме целуне, въпреки че нямаше как да предугадя действията на Люк... или всъщност можех. Вътрешно усетих намеренията му, но не направих нищо по въпроса. Сгуших се в суичъра си. Сложих качулката си и  погледнах небето, все едно очаквах то да се разтвори и да прекрати всичките ми мъки. Започна да вали сняг. Земята бързо се покри в бяло. Замислих се над случилото се. Всъщност какво ме спираше  да бъда една вечер с Люк? Итън ме целуна първи, но не ми се беше обяснил в любов, нито беше направил нещо по-специално, за да знам, че съм негова. Разтърсих глава. Край! Не исках да мисля повече за това! Щях да постъпя, както мислех за правилно! А точно в момента вярвах, че бях постъпила както трябва, като отблъснах Люк.
  Изведнъж в далечината видях малка бяла фигура, която бързо се приближаваше. Отидох до парапета и се взрях в нея. На мен ли ми се струваше или този човек тичаше прекалено бързо за нормалното? Когато фигурата се приближи, видях, че беше на момиче. Дрехата й почти се сливаше с вече натрупалия сняг. Беше облечена в бял суичър и светли панталони. Погледна ме за кратко, но продължи да тича. Толкова ми приличаше на... на Бяла качулка? Съществуваха ли такива изобщо? Мислех си, че има само Черни и Червени.
  -Люк?- извиках към стаята. Люк веднага стана от леглото и с плавно, но бързо движение се озова до мен, хващайки ме за раменете. Със сила на волята не се отдръпнах от него. Знаех, че просто беше готов да ме защити.- Погледни натам- посочих с пръст отдалечаващото се момиче.- Тя да не би да е Качулка?
  Люк ококори очи и устата му зяпна. Пусна ме и за секунди прескочи парапета на балкона, като се озова долу на земята. Свирна с пръсти и извика няколко Червени качулки. Започна да коментира нещо разпалено с тях. Видях, че обсъждаха дали да настигнат момичето, но докато решат, то отдавна беше изчезнало. Люк клатеше изумено глава. Другите момчета разпалено говореха за нещо. Всички изглеждаха изненадани и учудени. Надникнах надолу, неразбираща какво се случва. Потреперих и влязох обратно в стаята. След секунди вратата ми отново се отвори. Матю влезе и ми помаха с ръка да го последвам.
  -Клара, ела. Ерол ни вика.
  -Кой е Ерол?
  -Командира ни- отговори Матю, взирайки се в някаква точка над главата ми. По най-бързия начин слязохме на долния етаж. Всички Червени качулки се бяха събрали и си шушукаха разпалено. Люк се приближи до мен и ме дръпна към себе си.
  -Люк, какво става?
  -Току-що ти откри последната съществуваща Бяла качулка. Мислехме си, че е само мит, но се оказа, че е истина.
  Погледнах го недоумяващо. Аз все още нищо не разбирах.

'Бележка от автора'
  Какво мислите за развръзката? Напоследък доста читатели споделят с мен идеи за различно продължение, затова трябваше да изпълня желанията им- най-вече на Haibi142... А и след като ще има още книги от поредицата, трябва да загатна за какво ще бъдат.😉😉😘😘