Pick me

7. Ако изглежда твърде хубаво, за да е истина, сигурно е.

   Плахите й стъпки, отекваха в мрака наоколо. Пред себе си не виждаше нищо, вече нямаше факли наоколо. Лекс се протегна и хвана една от огнените пръчки встрани. Отново улови ръката на приятелката си и я поведе напред. Тя побърза да обвие ръцете се около неговата силна ръка, за да попие грам смелост. Вървяха напред, подминавайки разклонения и тунели, водещи в други посоки. Вървяха все по-навътре и по-навътре, потъвайки в дълбините на нищото пред себе си.

Поредния плъх се разходи в краката на момичето, но тя не извика отново. Вече бе свикнала с тях. Вървеше все по уверено, притъпила страха си малко. Факела в ръката на Блек, хвърляше странни отблясъци, на които тя може да види ужасни неща. Различи нечии, отдавна загубен череп, видя вериги в дъното на един отминат коридор... Дори съзря блясъка от очите на група прилепи, опитващи са да заспят. Навсякъде имаше мъх, буболечки, огромни паяжини. Не веднъж се оплете в тях, стискайки зад зъбите си силни писъци.

Отново стъпала, но този път те водеха нагоре. Те бяха хлъзгави, по незнайна за девойката причина. Някъде в далечината се чуваше течаща вода, караща я да се чувства още по-зле. Блек вървеше тихо, не бе продумал от толкова много време. Ушите им бяха привикнали с тишината до толкова, че ако сега някой проговореше тихо, това щеше да им се стори оглушително. Очите им също бяха свикнали с мъжделеещата светлина. Когато пред себе си видяха края на пътя, те присвиха очи. Там беше светло, много светло. Бавните им стъпки, даваха на очите им време да свикнат с яркостта, която се приближаваше.

Когато стъпи на последното стъпало, водещо до осветена от стотици факли и огньове, девойката ахна. Това не бяха какви да е огньове, те бяха като реки, като малки огнени реки, обграждайки всичко, освен стълбите. Пред нея наистина имаше вода, но тя идваше отгори по една от стените и продължаваше пътя си надолу. Просто преминаваше през това помещение, обливайки стената във своята същност. Отблясъците от водната повърхност, придаваха на стаята нови отблясъци, движещи се непрестанно.

Девойката се огледа бавно, давайки на очите и ума си, толкова много чудеса. По стените имаше какви ли не рисунки, по стари от нея, по стари от Блек, по стари от света. Някой бяха издълбани в скалата, други надраскани сякаш с въглен или манган, с тебешир или креда. Къде беше попаднала. Таванът беше на повече от пет метра нагоре. Той започваше високо, но израстъците му, под формата на сталагмити стигаха почти до главите им. Водата се отразяваше в някой от тях, които блестяха по-силно на светлината. Имаше толкова различни видове камък там, девойката различи само някой, които познава. Кристалите, проблясващи слабо смесваха сиянието си с течащата вода, дали това, което блестеше по-силно бе злато.