Pick me

50. Светът не се върти на ос.

   Съмър тихо вървеше след него, водена от ръката му. Той замълча, след това мъничко, неразбираемо разменяне на недомлъвки. Поведе я напред през огромен хол и застана до една от лавиците. Съмър си помисли, че ще я води в мазе, но когато спря пред огромен шкаф с книги, учудено го погледна. Лекс се усмихна едва и се обърка към нея:

- Съмър, искам да ти покажа нещо... нещо, което никой не трябва да знае..

- Както каза, никой!- чу се строгия глас на майка му, зад тях.

- Майко, реших го! Остави ме на мира.- гневно изрева Лекс, видимо вбесен от продължаването на жената.

- Ти ще си патиш после...- въздъхна жената и напусна стаята, водена от гневния изпепеляващ поглед на сина си.

- Вярвам, че ще мога да ти доверя тайната си. Готова ли си?- продължи по-спокойно той, обръщайки се към момичето.

- Но, какво имаш в предвид?- притеснено го погледна Съмър.

- Вярваш ли ми?- тихо попита Блек.

Той се наведе едва и хвана лицето й с ръцете си. Гледаше право в очите й, което караше девойката де се страхува от тайната. Притеснения й поглед, срещна неговия сигурен и тя леко се усмихна. Бавно кимна, което накара Блек да я целуне нежно. След кратката целувка, която не бе планирана, Блек я пусна. Той застана в лице към лавиците и се протегна високо, хващайки една от книгите. Той я взе и я разтвори внимателно. Това не бе книга, а тайник, във вътрешността на който лежеше ключ.

Съмър гледаше объркано, но когато мъжа извади ключа и го пъхна на мястото на книгата, тя ахна. Чу се звук от отключване, което тя не можеше да види, дори и да се надигне на пръсти. Секунда по-късно, Блек върна книгата на мястото й, самата лавица се раздвижи. С силен тропот, целия шкаф започна да се движи настрани, разкривайки пред себе си каменна арка. Вход за някъде, каращ девойката да настръхне. Тя объркано вдигна поглед към приятеля си, който само й кимна бавно.

Той отново хвана ръката й и я подкани да тръгне пред него. Съмър неколкократно прехвърли поглед от мъжа към прохода, но накрая пристъпи напред. Беше по-старо от света, камъните все едно бяха антични. Самия свод напомняше на Съмър за пирамидите и храмовете от преди христа. Беше толкова стар и някак си античен.

Тя пристъпваше плахо напред, оглеждайки се на всички страни. Блек завървя бавно зад нея и наблюдаваше движенията на девойката. Пред тях се появиха вити стълби, водеше някъде надолу. Токчетата на девойката се чуваха силно, както и стъпките на Лекс. Ехото правеше всяка тяхна стъпка, да изглежда голяма и смела, дори и да не бяха.

Русокоска се опря на стената и заслиза внимателно надолу. Отдавна никой не беше слизал там, вероятно. Личеше си по множеството паяжини и не една буболечка. През краката на девойката стремително премина едър плах, карайки я да извика силно. Зад нея се чу тихия смях на мъжа, а тя се почувства глупаво. Въздуха ставаше все по-плътен и задушен, с всяко стъпало. Носеше се аромата на мухъл, на плесен, на старо.

Сърцето й биеше лудо, въпреки, че още не виждаше къде води пътя. Дишаше тежко, въздухът тежеше в гърдите й. Не веднъж се обърна към Блек, които имаше напрегнато изражение. Той също вървеше със затаен дъх, не беше идвал тук от толкова много време. Притесняваше се, от реакцията на девойката, от вероятността, тя да побегне с писък.

Вървяха тихо, без никой да продума нищо. Стълбите най-после свършиха, но пътят им не. Пред тях се разкриха три нова свода, всеки водещ в различна посока. Девойката спря пред тях и ги загледа. Един наляво, един надясно и средния, вероятно водещ право напред. Съмър погледна към момчето и объркано го попита с поглед. Той кимна към левия проход и лекичко я подкани с ръка на гърба си. Девойката отново не сигурно тръгна напред, дишайки все по-бързо. Бяха навлезли в тъмни, влажни катакомби, събуждащи страх. Над главата на девойката прелетя прилеп, който се опита да открадне кичур от косата й. Тя отново извика и се сгуши в Блек.

Този път той не се засмя, а внимателно се приведе и се вгледа в очите й. Нито той, нито тя продумаха. Безмълвно я попита, дали е добре, а тя безмълвно кимна. Продължи напред, стъпвайки все така несигурно. Какви ли не звуци си чуваха там долу. Грохотът от стъпките им огласяше навсякъде, а токчетата на девойката звучаха най-силно. Някъде там напред се чуваше капене. Капка, по капка някъде там в тъмнината. Вероятно имаше мъничка локвичка, в която сега се удряха капките. Вятъра също не оставаше безучастен. Силният му вой огласяше коридорите и създаваше усещането за студ. Кожата на момичето бе настръхнала, а тя все едно стоеше на тръни.

Плахите стъпки на девойката ставаха все по-несигурни. Тя стъпи върху нещо, което се строши под обувката й. Тя погледна надолу и ръцете й затрепериха. Току-що бе строшила кости, вероятно на самотен стар плъх. Девойката се опита да не нададе нов писък, но все пак зъбите й се показаха всички, а очите й нараснаха. Усещаше аромата на влага, на мъх, чувстваше как всяка клетка на тялото й се опитва да избяга.