Pick me

6. Най-милото действие си има не чак толкова мило противодействие.

   Както и бяха обещали, мъж в бели дрехи я чакаше. Той беше учтив и мил, но същевременно хладен. Но какво беше очаквала, той бе просто служетел, а не нейн приятел. Тя беше сама. Напълно сама, без никого до себе си. Вървеше бавно и тихо, без дори да говори. Очите й все още обикаляха хората лицата, но надеждата намаляваше все по-силно. Малката искра, че Блек ще разбере всичко и ще дойде да си я вземе. Да я попита, дали все още иска да е негова, дали го обича. Така и не бе успяла да му го каже. Една мъничка сълза се търкулна по лицето й и падна на напукания бетон, студен, като очите на шофьора й.

Къщата беше голяма и хубава, беше само нейна, на никого друг. Но тази къща беше неприветлива, студена, като имението Лекс. Не напомняше ни най-малко на имението на Блек, нито на собствената й къщурка. Всичко се невероятно красиво, но тя не можеше да му се зарадва. Усещането, че е продала любовта си, се засилваше все повече и повече. Седна на голямото легло и се загледа в празния килер за дрехи. Беше голям, колкото стаята й удома, но това не я радваше. Пусна саковете си и се загледа в отражението си в огледалото. Празните й зелени очи се опитваха да видят черни в собствената си зеленина. Тя затвори очи и обърна гръб на печалното си лик и продължи да оглежда наоколо.

Спомни си как бе се чувствала, когато се бе нанесла в своята къща. Усещането беше коренно различно, топло и приятно. Тогава усмивката й грееще и се усмихваше на онези зелени очи, които бе видяла преди малко. Но сега дори не желаеше да разопакова саковете си. Но имаше ли избор? Тя бе взела решинието сама, без да попита, без да има право да поиска. Отвори сака си и извади дрехите, изсипвайки ги на голямото студено легло. Без никаква жизненост сложи десетината тоалета, които беше взела.

Погледна шкафа и се почувства ужасно. Тръпки побиха тялото й, когато забеляза, че в бързината е взела черния тоалет от Блек. Стисна силно устните си, опитвайки се да задържи сълзите си. Сега никой не я гледаше, но тя нямаше да си позволи да заплаче. Не беше яла днес, но не бе гладна. Чувстваше се отпаднала, но нямаше и желание да се оправя. Искаше да умре, да спре да диша, да спре да мисли. Сви се на леглото и притисна коленете си с ръце... и засънува.

' - Ето къде си, миличка. Колко те търсих....- чу гласът на Блек в съня си. Той дойде при нея и отвори ръцете си, за да я прегърне. Тя се сгушваше в него и заплакваше от щастие.'

Събуди се и осъзна, че плаче наяве.

- търсиш ли ме, любими...- прошепна тя в мрака и самотата.

От просъница я извади звънеца на входната врата. Тя скочи енергично:

- Блек?!- възкликна едва и хукна да отвори.

Всяка стъпка караше сърцето й да крещи и да бие силно. Хвана дръжката на вратата и се спря за секунда. Избърса очите си, не искаше той да я вижда така. Усмихна се широко и щастливо и отвори рязко вратата. Лицето й веднага помръкна, когато видя не черния красавец, а червенокосия шофьор. Краката й се подкосиха и падна на колене, взирайки се в празните му очи. Но те не бяха празни. Момчето се беше влюбило в нея, в секундата, в която я бе видяло. Саймън коленичи до нея и плахо погледна в очите й:

- Добре ли сте?- притеснено попита той.

Съмър не отговори. Тя просто поклати глава и с пълни очи погледна настрани. Сърцето й бе спряло да тупти със същата скорост. Сега то едва помръдваше, опитващо се да бие поне веднъж в секунда. Цялото й тяло я болеше, а да не говорим за нейната душа, която бе оставила само сянка от себе си. Тя потръпна и се опита да се изправи, но не успя. Червенокосия веднага се опита да й помогне, но тя отблъсна ръката му. Не желаеше никой да й помага, нито искаше нечие подаяние. Тя поклати отново глава и с усилие се изправи.

Подпря се на пантите на вратата и го погледна строго. В очите й нямаше злоба, просто студенина, която те никога не са излъчвали преди. Очите й бяха празни, но все пак тръгна с него към новата си задача, поставена от злата Лекс. Съмър Бери, трябваше да отиде на фризьор, козметик и стилист.

- Лекс-сан иска да сте добре поддържана.- бе казал шофьора в колата.

Съмър само бе изсумтяла, но все пак се бе съгласила с това. Без усмивка, без учтивост, без желание, тя промени прическата си, но не позволи да бъде боядисана. Позволи да напазаруват вместо нея тоалети, които вероятно никога нямаше да облече.

А някъде там, далеч от нея, Блек Лекс водеше сестра си в майчиния дом...