Pick me

38. Любовта е триумф на въображението над интелигентността.

   Съмър остави телефона на мястото му и се вгледа в него. Как така не съществуваше такъв номер. Тя го знаеше, тя го помнеше. Отново взе слушалката в ръцете си, но сляпо се вгледа в копчетата. Тогава сърцето й трепна и тя пожела да се удари по челото. Отново набра номера, но този път прибави и кода на страната. Кода на държавата, в която бе израстнала, но бе напуснала преди дни. Тихо пращене се чу в слушалката и още преди първия сигнал да е свършил, някой вдигна:

~ Съмър?- чу се развълнувания глас на мъжа отсреща.

- ...- но тя не можеше да произнесе и дума. Отново плачеше, а гърлото й бе пресъхнало и глухо.

~ Съмър, ти си нали? Чула си ме! Къде си, миличка?- тонът му беше толкова мил и внимателен.

Но тя не проговори. Падна отново на колене и притискайки телефона в ухото си, прехапа устни.

~ Идвам при теб. Само кажи къде си...моля те, Съмър...- тя усети в гласът му увереност, усети сила, получи сила.

- А-аз... съм.. в-в-във Вашингтон...- едва прошепна тя тихо, но все пак я чуха.

~ Идвам при теб, любима. Няма да те оставя да си отидеш...

- Блек,- прекъсна го тя с прегръкнал глас,- прости ми...

~ Обичам те, миличка.- чу се щастливия му глас, каращ я да се усмихне през сълзите си.

- И аз те обичам...

Връзката прекъсна. Съмър постоя няколко минути на земята с телефон на ухото си. Все още очакваше да чуе гласът му в главата си, но това не последва. Тя се надигна с усилие и се подпря на шкафа до нея. Усещаше колко е слабо тялото й, но страха беше по-голям. Злата Лекс щеше да разбере, щеше да се опита да навреди на нея или по-лошо, на семейството й. Те нямаше къде да се скрият, не можеше да им помогне, когато беше на друг континент.

Започна да съжалява, че ги е поставила на риска. Но в следващия момент отново чу последните му думи. С умиление притвори очи и се усмихна. Най-после се усмихна. И тогава един страх се събуди в нея. Тя му беше казала града, но не и адреса. Силно стисна очи и започна да си го повтаря на ум. Сякаш се опитваше да му го извика, чрез собственото си съзнание. Излезе пред вратата и продължи на ум да му крещи. Знаеше, че това вероятно е безсмислено, но не можеше да спре да го прави. Викаше наум и се молеше, всичко да свърши добре.

Когато прекрачи прага на къщата си, тя видя тъмен силует на входа. Стоеше в сенките на единственото дърво и гледаше към нея. Слънцето бе помръкнало, а луната още не бе показала красотата си. Тя направи една крачка напред, а симуета пред нея направи две. Сега можеше да го види. Тъмнокос мъж, висок и строен, около тридесет и пет годишен. Бледото му лице, бе осеяно с бръчки, особенно около очите. Но тъмните му очи бяха млади и прекрасни. Черни като катран и меки като кадифе. Съмър ахна и се затича към него, а той от своя страна я притисна силно към гърдите си. Веднага го беше познала, не по няколкото бели косъма, а по тези очи.

- Ти си тук...- прошепна тя с въздишка.

- Вече всичко ще бъде наред. you pick me....- прошепна й Блек, а гласът му вече напомняше на зрял мъж, готов на всичко за своята любов.

------край----------