Кошмарът | jjk×pjm ✔

004

Чонгкук отвори входната вратата на апартамента си, и веднага щом усети топлината на помещението въздъхна отчаяно. Свали подгизналите си обувки, хвърляйки ги в ъгъла и затвори с гръм и трясък вратата. Усети движение и след секунди видя притесненото лице на Джин, който веднага щом го видя изтича и го прегърна силно, игнорирайки факта, че бе мокър до кости. Чонгкук положи глава на рамото му, капки вода стичайки се от косата му и мокрейки блузата на дргугия. Беше уморен, напълно съсипан, а душевната топлина, която излъчваше Джин бе единственото му спасение, единственото останало късче рай.

   - Къде беше? - попита шепнешком Сокджин, сякаш на ръба да се разплаче. - Аз... Аз бях толкова притеснен, когато не те видях в кафенето. И Хосок... И... Ох, Чонгкук, така се изплаших! Помислих, че... Че...

   - Ей, ей, ей, хьонг! - проговори с нежен глас по - младия, отделяйки се от прегръдката. По лицето на Джин се бяха стекли няколко капки сълзи и той, протегна палеца си, забърсвайки ги с виновна усмивка на лице. - Съжалявам. Аз... Съжалявам.

   Сокджин кимна, усмихвайки се леко. Двамата влязоха в хола и Чонгкук се запъти към стаята си. Бе решен да си вземе горещ душ и да направи всичко възможно да не хване настинка. Джин се върна в кухнята, взимайки чайника и пълнейки го със студена вода. Постави го на котлона и започна да подрежда масата, опитвайки се да държи мислите си само върху това. Бе крайно разтревожен за Чонгкук напоследък и това се изразяваше във всяко негово действие. Бе препоръчал сироп за кашлица на дете с ангина. Не бе обърнал достатъчно внимание на докладите и не бе забелязал малките, но фатални грешки, допуснати от стажантите. А вчера бе на една крачка от това да среже белодробната артерия и да отнеме живота на човек, но слава Богу се осъзна навреме. И всичко това, заради тревогата, обзела го напоследък. Виждаше, че Чонгкук не е добре, че има нещо, което го тревожи, което го яде от вътре, което не го оставя намира, но фактът, че по - младия си мислеше, че може да се справи сам и не желаеше помощ - това  бе притеснителното. Защото Джин познаваше приятеля си от твърде дълго време и знаеше, че силата му е обвивка, пазеща го от страха, от слабостта, от истинското му аз. Не го оставяше на мира знанието, че Чонгкук се бори сам срещу нещо, което може би има по - голяма мощ, и което рано или късно щеше да го погуби, да го разруши... Сокджин разтърси глава хаотично в опит да се отърси от негативните мисли. Знаеше, че няма да постигне нищо ако продължаваше да пълни ума си с глупости. Изключи котлона и изкара две чаши от един от шкафовете. Сложи пакетчета с билки в тях и изсипа горещата вода, след което добави две малки лъжици захар и няколко капки лимонов сок.
   Огледа обзавеждането в кухнята и се усмихна. Обстановката в този апартамент бе коренно различна. В този на Джин всичко бе боядисано и обзаведено в меки, пастелни цветове, като преобладаващите бяха пастелни нюанси на синьо и зелено и тук - там по - ярко жълто. Бе пълен със цветя, за които той полагаше огромни грижи, всяка една стая изглеждаше едновременно приветлива и модерна. Докато в дома на приятеля му преобладаваха черното, червеното и бялото. Разбира се - тук също имаше грижливо поддържани цветя - както стайни, така и във вази. Но този дом изглеждаше по - елегантен, по - екстравагантен, дизайнът бе семпъл, а всичко крещеше - лукс. Сокджин обожаваше тази фрапираща разлика.
   Чонгкук се върна след няколко минути, преоблечен и сух, и се настани на масата, очите му светвайки при вида на любимата му храна. По - младия се усмихна щом Джин му подаде все още горещата чаша с чай и започна да се храни. Бе забравил какво всъщност е чувството да се храни без да има усещането, че ще повърне всичко.