Кошмарът | jjk×pjm ✔

002

"... Когато вечерта спуснеше тъмната си перелина над малкия град, а Юн Со облягаше уморено глава върху дървената повърхност на бюрото си, мислите ѝ веднага отскачаха към съня я. Пред затворените ѝ клепачи ясно изникваше образа на красивия, мистериозен мъж. Той имаше бяла като сняг коса, бледа кожа, остра лицева структура. Очите бяха светлосини, почти сиви, студени и неразгадаеми. Устните бяха плътни и мъртвешки бели. Не приличаше на мъж, по - скоро на момче, но той бе различен, митично различен. Съвършен. Всяка вечер се появяваше в сънищата на Юн Со. Започваха еднакво - двамата се срещаха в малкото кафене, собственост на мила възрастна дама, където говорят по различни теми, интересуващи днешното общество. Момчето е сдържано и леко отдръпнато, не достатъчно отпуснато. Придържа изискан, но хладен тон и въпреки това гласа му е мек като тесто, сладък и неповторим като захар, омайващ като роза и замайващ като световъртеж. След това обаче действията се променят, а краят винаги е фатален.
   И колкото и да ненавиждаше тези сънища младата дама тайно желаеше да продължат по - дълго, за да се наслади още повече на красивия младеж. Искаше да го види в реалния свят, да го познава, да може да види усмивката му. Да прекарва самотните си вечери в приказки с него. А колко грях се криеше в това малко желание..."

   - Чонгкук, съкровище, това е невероятно! - възкликна ентусиазирано Сокджин, след като прочете откъс от новия проект на приятеля си.

   Другия се усмихна засрамено и кимна леко в жест на благодарност. Нагласи очилата си и продължи да чете листите с идеи, които бе нахвърлил предишната нощ, но никоя от тях не му изглеждаше стойностна. Имаше на разположение два часа преди мениджърът му - Намджун - да дойде, за да го отведе към поредния ангажимент, а именно кратко публично изказване, последвано от раздаване на автографи. Но не можеше да си намери място. Всяка нова мисъл го връщаше към случката от сутринта, към съобщението и целия ужас, който го бе разтърсил и продължаваше да го държи в напрежение. Не знаеше какво се случва и защо точно той. С какво бе допринесъл да стане жертва на подобни действия. Дали бе истина или някой си правеше глупава шега?
   Сокджин стоеше при него  и не желаеше да си тръгне, отчасти защото го бе грижа за Чонгкук и отчасти, защото желаеше да види привлекателния мениджър на приятеля си. Но писателят нямаше право да го упреква, Джин му бе споделил за купищата неуспешни връзки, в края на които той винаги бе страдащия, а мекото сърце на по - младия мъж искаше всичко най - добро за своя хьонг. И той вярваше, че това добро бе именно Намджун.
   Чонгкук остави листите на масата и въздъхна ядно, сваляйки очилата и хвърляйки ги до тях. Прокара ръка през тъмната си коса и легна на дивана,  закривайки лицето си с възглавница и нададе гневен вик, ритайки с крака във въздуха. Не можеше да изчисти главата си от негативните мисли. Дори любовният живот на Сокджин отново го връщаше към собствения му проблем. Паниката стискаше гърлото му в продължение на часове до толкова, че апетитът му съвсем бе изчезнал. Дори обратното - имаше чувството, че ако сложи дори залък в устата си ще повърне. Остави възглавницата и се изправи в седнало положение, вперил поглед в нищото. Имаше чувството, че се задушава, но не можеше да излезе. Дъждът все още се сипеше така, сякаш никога няма да спре. А Чонгкук единствено желаеше за дълга разходка из парка, която да прочисти претоварения му ум от всички мисли - било то положителни или негативни.
   Сокджин изведнъж се изправи и като в транс се насочи към кухнята, връщайки се след няколко минути с две чаши горещ шоколад. Подаде една на приятеля си с нежна усмивка и седна до него, отпивайки малка глътка.