Кошмарът | jjk×pjm ✔

006

   Чонгкук се вгледа в някак познатото красиво лице пред себе си, чудейки се дали и това е мираж, част от кошмара му. Мислите му се блъскаха едни в други, страхът все още стискаше вече изтощената му душа, пречейки му да мисли рационално и да си спомни къде бе виждал това прелестно създание. Не бяха много хората, чиито лица успяваха да го впечатлят до толкова, че да се запечатат в съзнанието му, затова той самия бе озадачен. Защо имаше чувството, че не вижда за пръв път това изящно същество? Защо силата на дежавю бе толкова огромна, че чак му носеше главоболие? Защо умът му не позволяваше да си спомни предишни срещи с този ангел? Сърцето му бе забило бясно в гърдите му, звукът пречейки на останалия шум да достига до слуха му. Виждаше как устните на прелестното създание се движеха, как лицето му бе придобило притеснено изражение, но не го чуваше. Усещаше две ръце на раменете си, които го разтърсваха с все сила, но транса, в който бе изпаднал бе дълбок, силен капан, уловил го и не желаещ да го пуска. Усети движение, как собствените му крака се движат в неизвестна посока. Забързано, но ритмично. Ляв, десен, ляв, десен, ляв, десен... Виждаше гърба на момчето, русата коса, бялата престилка, вееща се зад него като плащ. Но картината пред него ставаше все по - замъглена, размазана като петно върху платно на неопитен художник. Виеше му се свят, имаше чувството, че цялата сграда се върти, повдигаше му се. Чувстваше тялото си ужасно тежко, краката му се преплитаха едни в други, заплашвайки да го предадат, ала някаква сила им пречеше, поддържаше ги. Главоболието бе достигнало връхната си точка, сърцебиенето - също. Бе се появило онова неприятно усещане като когато се събужда след кошмар. Когато знае, че всичко е приключило, че е просто сън и въпреки това не може да се отърси от него и сякаш все още сънува.
   Настъпи промяна в обстановката. Светлината бе по - слаба, помещението по - студено. Сърцето му продължаваше да бие с неестествена скорост, ала не от вълнение, а от страх. Бе зловещо. Всичко бе зловещо! Искаше да спре, да излезе от този капан, не можеше - той бе по - силен него. Тялото му вече не можеше да продължи. Падна. А следващото, което усети бе как сякаш плуваше и огромна вълна, появила се изневиделица го залива. След това... Тъмнина... А шумът около него ставаше все по - осезаем, прерастваше  в далечно ехо, докато накрая не се превърна в нежен, познат глас съвсем близо до него. Отвори бавно затворените си клепачи, пърхайки с мигли, за да разкара цветните петна пред очите си. Погледът му бе разфокусиран и видя единствено размазани фигури, но с всяка следваща секунда визията му се подобряваше, докато не видя съвсем ясно лицето на същото момче от по - рано. Облекчение бе изписано по красивото му лице, а устните му се извиха в лека усмивка.
   Чонгкук се надигна бавно и се огледа. Все още бе в болницата. Само, че в легло, а не на коридора... След като надигна глава и застана в седнало положение мокра кърпа се изхлузи от челото, падайки в скута му, върху белите завивки.